Впрочем тя едва ли би помогнала. Пред него беше реалният ръководител, а може би и създател на тази сила. Човекът, който можеше да си позволи да посещава приеми в Калуро, докато всички вестници публикуват снимката му в най-неприятни ракурси. Впрочем нито един калурис не би си позволил дребнави подозрения. Велика съдба, какво да говорим за калурисите, когато аз, кадровият офицер, не можах да го позная?
Може би Комран Гмас имаше приятели в Калуро? Това Баюн не знаеше, а и не напираше да узнае. Той би дал много, за да разбере какво мисли сега този възрастен силен мъж с набръчкано като пролетна земя лице, какво означава добродушната му усмивка. И какво да прави самият Баюн в този момент? Да се хвърли към гърлото му с голи ръце и да умре като герой? Или първо да му каже в очите какво мисли за него?
V. Хората на Огнището
Баюн избра второто. Но каза съвсем не това, което предполагаше.
– Винаги съм искал да се запозная с вас, господин Гмас. Съжалявам, ако за целта съм повредил някой от хората ви.
Комран не отвърна. Изправи се зад бюрото и сега стоеше безмълвен. Пронизителните бистри очи бавно опипваха Баюн. Устата му – по-точно хоризонталната бръчка, която би трябвало да се нарече уста, не помръдваше и с нищо не издаваше бъдещата реплика. Цялото му поведение беше толкова многозначително, че всеки друг пред него би се почувствал смутен или най-малкото затруднен. Но за Предписанието то не беше валидно. То не считаше ситуацията за сложна. И Баюн направи това, което то му продиктува – усмихна се спокойно, леко отегчено, с една дума: „аз не бързам, вие както искате“, небрежно взе стоящия до стената стол и го възседна, като подпря лакти в облегалката. Лицето му прие учтиво и заинтересувано изражение.
Комран очевидно привърши огледа. В зениците му се появи одобрение. Заговори с мек провинциален диалект.
– Изглеждаш ми сръчно момче, Баюн-чи. Жалко, че ще трябва да те препратя по-нататък.
– Интересно къде, господин Комран? Мисля, че не е лошо да споделите нещо по този въпрос.
– В Кондаф, момчето ми. Като те гледам как добре се ориентираш в живота, започвам да съжалявам, че искат точно теб. Но какво да се прави – твоята бърза кариера те е направила излишно прочут.
– Да, започвам да разбирам, че славата тежи! Впрочем откога Огнището служи на Концентъра? Или трябва да ви викаме Бранители на Кондаф? – учтиво усмихнатият Баюн приличаше на ученик, който пита мъдрия си учител защо е нужно да да изучава тая странна наука – математиката.
– Не ме разочаровай, момче. Хората на огнището служат предимно на икономиката, мира и националната нравственост. Ще ти обясня. Първо: по какъв начин на мира? Много просто – прехвърлянето на някои наши офицерчета отвъд уравновесява притока на информация в двете посоки, защото нангарското разузнаване е много по-добро. А както знаеш, равновесието в силите е най-добрият залог за мира. От друга страна, къде отиват парите, с които ни заплащат услугите от Кондаф? В националната икономика, разбира се – нали харчим у нас. – Лицето на Гмас разцъфна в жизнерадостна усмивка. – В края на краищата ние нищо друго не сме освен една търговска организация. Ежедневно развиваме макар и необичайна, но все пак чисто търговска размяна на стоки. Ние предлагаме олово – наистина доста бързо поднесено, и срещу него получаваме пари. И забележи, момчето ми, това е единственият случай на търговия, при който клиентът плаща, без да настоява за връчване на стоката. И по този начин ние правим какво? Нравствен подбор на населението. Тези, които не приемат нашия безкористен начин на размяна, умират. Оцеляват и процъфтяват добродетелните граждани, осъзнали дълбоко изгодната нравственост. В това се състои педагогическа роля на нашата организация.