Без да престава да се усмихва, Комран извади от чекмеджето солиден пистолет и го пъхна в джоба си.
– Прощавай, момчето ми, че вадя този инструмент за връчване на оловни монети – това е само за да разбереш колко е сериозен нашият разговор. Приеми го като аргумент и моля те – не го оспорвай!
„Е, да – помисли Баюн. – Ако тази сутрин си бях взел моя аргумент, едва ли сега щях да съм във вашата компания.“
– Прекланям се пред аргументите ви, господин Гмас, и съм готов да ви слушам по-нататък.
– Хм – рече Комран. – Мислех да няма по-нататък, а направо да те пращам по международната поща, но ти… ми харесваш, Баюн. Какво ще кажеш, ако заминеш утре, а днеска си поговорим?
– Както кажете, господин Гмас. Аргументите са ваши!
– Харесваш ми! Ох, харесваш ми! – разсмя се Комран. – Пушиш ли? Не? Е, аз пък пуша. Жалко, че няма да оцениш деарските ми камули, само при мен се намират.
Той извади от книгата-табакера дълъг зелен камул и взе от масата желязна статуетка, изобразяваща Презитега. Статуетката се оказа запалка – Комран явно следваше калуриската мода, макар и по своему. Баюн демонстративно се разкашля от парещия дим.
– Отвори прозореца, Баюн – посъветва го гангстерът и пъхна камула в лявата си ноздра. – Но все пак не скачай, високо е.
Баюн разтвори прозореца и пое дълбоко въздух. Навън беше свежо и просторно. Виждаше се чак до хоризонта, където Ратанските планини се издигаха между равнините и вълните на Лонт.
– Влез! – извика Комран в отговор на дисциплинираното почукване.
Влезе човек, съставен от едри и много здрави кости. Плешивият му череп изглеждаше брониран като танкова кула, в която очите на артилериста са скрити зад безизразни перископи.
– Чакай, Пулур – каза Комран и започна да рови из чекмеджето си. – За това ли идваш?
Човекът кимна. Взе подаденото му лостче с извит край и масивна дръжка. Изгледа го със съмнение и впи поглед в Комран.
– Не се тревожи, Пулур, тая работа чупи всякакви ключалки. Като прибереш онзи сервиз – само внимавай, защото всяка чаша струва двеста и осемдесет, – та като свършиш, изчезвай в квартала Нори и предай всичко на Лихваря. При мен не идвай. Изобщо оттам не си показвай носа поне три дни, ясно ли е?
– Ясно – изломоти Пулур и напусна стаята.
Баюн учудено го проследи с поглед.
– Не се учудвай, че се занимавам с такива технически подробности, момче – усмихна се разбиращо шефът. – Просто Пулур ми е приятен спомен от младостта. И той единствен от старите ми кадри остана жив, защото никога не се е считал за по-умен от мен.
– А с новите кадри как сте, господин Гмас? Чувал съм, че напоследък при вас идват различни хора.
Комран хитро се усмихна.
– Идват всякакви, момчето ми, правилно си чул. А как работи с тях старият Комран, ще разбереш след малко – имам да говоря с някои тук… Така че седни там до прозореца и се забавлявай както намериш за добре. Само не ми пречи.
Баюн послушно кимна. Приближи се до открехнатия прозорец. Отвори го напълно. Нахлу могъщата гледка към заснежените върхове на Ратан – вечния Ратан, през който с огромни изпитания са преминали някога дивите, но жадни за нови земи племена на нангарузите.
Колко много спокойствие, помисли Баюн. Колко много достойнство. А на теб къде ти е достойнството, стратег? Спокойствие имаш, да, спокойствието ти е завидно. Но можеш ли да се гордееш с него? То не твое. Чуждо спокойствие е това. Страшно спокойствие. Не идва от човешкото в мен, от Другото идва и знам го аз това друго, щом е дошло отново, няма да си отиде.
Той с отвращение се изплю навън и отново впи поглед в Ратан, сякаш планината беше длъжна да му даде отговор. Но Ратан мълчеше равнодушно. Изглежда беше казал на нангарузите всичко с езика на снежните си пропасти и остри скали, изковал е в тях качествата, необходими, за да се създаде Велик Нангар. За секунда в ума му се мярна нелепата мисъл, че за народа на нангарузите е нещо като Демона за Баюн… Мисълта за Демона събуди други мисли – за онова, което преди малко Предписанието правеше с неговото поведение, с неговите чувства, с неговите възгледи. За този позорен разговор с един родоотстъпник и предател, достоен само за езика на оловото… Но с простотата на доброто и злото се беше случило нещо…
Вратата на кабинета се отвори и Баюн се обърна. В стаята напъхваше дългото си кокалесто тяло тип с буйна коса и стърчащи рунтави вежди.