Баюн се зае да огледа по-обстойно новото си плавателно средство. Айсбергът беше не повече от двеста метра в диаметър. С неравномерната си блестяща архитектура приличаше повече на къс небе – едно продължение на вечно белия небесен купол, стъпил върху синята равнина на океана.
Скоро реши, че е видял достатъчно. Избра нова площадка и се върна за лодката. Пренасянето ù беше изпълнено с емоции. Особено когато пакетът със сушени концентрати се изплъзна от ръцете му и бавно започна да набира скорост към водата. Трябваше да направи няколко скока и с цената на едно натъртване да го хване. Чия беше заслугата за този подвиг – дали на Предписанието, или на стомаха му, разтревожен за бъдещето си, – Баюн не уточни. Докато подреди всичко на мястото си, денят влезе във владение. Слънцето бързо изсуши влагата по дрехите му. Тънки ручейчета потекоха около преобърнатата лодка. Баюн се изтегна върху дъното, което бе удобно като фотьойл. Чувстваше се спокоен. Това спокойствие не приличаше на живота преди появата на Демона. Не приличаше и на кратката женитбена отпуска, която му бе дало Предписанието. Тогава суетнята на душевните радости му пречеше да осъзнае свободата си. За пръв път животът го остави на спокойствие. Живот, съдба или кой знае какво… Разговори, полети, грижи, служба… Поток на едно житие, което с постоянна скорост, подобно на Силоншерското течение, носи несметни разнолики кристалчета: всяко със своя блясък, своя форма. Течението ги уеднаквяваше. Дори брилянтът, потопен във вода, губи част от блясъка си. Рядко се случваше нещо да завърти и размъти това течение. Още по-рядко кристалчето на някой човек да излети над водната повърхност и за пръв път да почувства своя блясък! Изхвърлен от битието, Баюн се потапяше в сложността на новата си свобода.
Свобода.
Стремителното, вечно недостигащо време забави своето трескаво движение. Изведнъж доби смисъл. Стана безкрайно и открито в своята истинска същност. Хоризонтът се отдръпна като при височинен полет, сякаш за да докаже сферичноста на планетата. Вместо високи стени, надупчени от прозорци, вместо калните улици, затворения обем на стаята или пилотската кабина, пред Баюн, над Баюн, около Баюн се разтваряше пространството. Тихо и величествено. Свободно.
Отново и отново Баюн се връщаше към тази дума, на която изживяното пространство-време даваше нов смисъл. Гърлото се стягаше от протеста на тялото, което още не можеше да свикне с тази новост. Шести ден в океана?! Този протест все по-рядко го пронизваше. Сега, когато наоколо имаше толкова малко неща – един океан, един айсберг, – всичко скрито в душата можеше да бъде извадено на яркото слънце, да бъде подредено по опразнените лавици на мисълта, да бъде спокойно огледано.
Какво всъщност се случи с теб, стратег, не – пилот, това за стратега беше после – какво всъщност? Един Демон се вклини в живота ти със своето Предписание. Защо? Стана стратег, като изпъкна единствено със свръхестествен нюх към настроенията на началниците си? Да! Проникна в секретния сейф на отдела си, но предаде ли някъде тайните? Не! Против волята си, с невъзможна арогантност облада Йохат, но беше ли това неприятно за теб или нея? Разбира се, не. Изобщо нищо не е ясно, без дух да остане…
Нищо не беше ясно. Слънчевата топлина все повече го отпускаше. Без да е стигнал до някакво прозрение, Баюн заспа. Почти веднага пристигна Демона и с ирационалната естественост на съня го покани на танц. Те се завъртяха по блестящия паркет на семейство Теракол. Баюн прегръщаше вече не Демона, а Игис… впрочем лицето бе на Игис, а всичко останало на Йохат. Игис-Йохат го гледаше с влажен поглед и с пиянския глас на Халбун шепнеше: „Има разни хора, Баюн-чи, едни честно служат на националната ни икономика и нравственост, като не бързат да си получат закупеното олово, а други, например…“ – тя кимна към Лотикс. С елегантно движение отстъпи назад и безволевият Баюн попадна в ръцете на убития, който го поведе през безликата танцуваща тълпа. Лотикс го прегръщаше през рамото и хватката му ставаше все по-силна, Баюн не можеше да откъсне поглед от неподвижната струйка кръв в ъгъла на устата му, а Лотикс стискаше все по-силно и по-силно…
Събуди се с изтръпнало рамо. Слънцето клонеше към залез. Това природно събитие този път беше изпълнено с толкова багри, нюанси и промени, че напомняше самия живот. И като живота завърши с дълбока непрозрачна нощ. Околното, загубило образа си, избледня. Останаха само звуците, усещанията, миризмите. Толкова малко за една реалност.