Почти километър стратегът вървя покрай висока гладка стена. Не можеше да разбере какво има зад нея. Накрая достигна портала, откъдето тъкмо излизаше малък отряд, облечен в парадната униформа на Едносъщни защитници. Черно трико, нелепа алуминиева ризница, каска с насочен напред рог. Студени и вглъбени лица. Концентрирани погледи. Тежки едрокалибрени карабини. Явно това беше един от прочутите манастир-лагери. Баюн се поклони на отряда и продължи по улицата.
На ъгъла висеше малко обявление. Стратегът равнодушно плъзна поглед по него и понечи да продължи, но Предписанието го върна.
„Каним тези, които пазят в сърцата си Едносъщната вяра и Свещения дълг, които желаят, изпълнявайки волята на Същността, да встъпят в бой с незаконните диктатори на родния Нангар, да се явят в Храма на Единната същност и да приемат сана на Послушници-Доброволци!“
VII. Едносъщен
Високият таван на помещението не беше в състояние да му придаде помпозност. Полуколоните на стените, вместо да допринесат за желания облик, усилваха уродливостта му. Поне трима архитекти един след друг бяха пробвали свои стилове, без да се интересуват от работата на предшественика си. И сякаш само един детайл ги бе вкарал в единодушие: огромният гипсов релеф на стената, който очертаваше свещената формула „Всички сме бледи пред Същността“.
Поради височината си просторната приемна на Храма изглеждаше почти кубична. Няколко реда обърнати с гръб една към друга пейки даваха възможност на десетките чакащи да седят или, ако има място, да лежат, да играят на мокерто или нервно да се разхождат между редиците. Тук се говореше поне на пет езика. Баюн с отвращение погледна мръсния под. Седна на една пейка до стената. Гладът го стържеше с нарастваща сила. Но пари за ядене нямаше. Напипа в джоба си два нангарета. Но тук се употребяваха старорежимни жетони. Нангарските пари можеха да му осигурят само един добър арест.
– Архааааа! – изпъшка някой до него. Един крак със скъсана обувка го блъсна в бедрото. Баюн подскочи и се обърна. На пейката лежеше човек. Беше заспал, явно отчаян от дългото чакане. Ритникът, сполетял младия мъж, беше предизвикан от неволно протягане на краката. По-точно – на крак, защото другият беше отрязан от коляното надолу. Баюн погледна двете патерици, хвърлени на пода, и се отдръпна.
Към него се приближи чиновник с бяла значка на Догматик и татуирано върху челото Първоцвете.
– Сега ли идваш?
– Да, Едносъщни – почтително отговори Баюн.
– Искрено ли е сърцето ти?
– Да, Едносъщни.
– Вземи знака, с който те приемаме, и чакай своя ред – каза Догматикът, пъхна нещо в ръката му и отмина.
Спря се до еднокракия, понечи да го разбута, но се отказа. С отвращение продължи между пейките, за да отправи същите стандартни въпроси към новодошлите. Баюн трепна – стори му се, че някъде в зданието прозвуча изстрел. Изчака малко, звукът не се повтори. Погледна това, което му беше дал Догматикът. „Знакът“ се оказа мръсно парче картон с номер 68.
„До кого ли са стигнали?“ – помисли си Баюн.
В същия момент обявиха:
– Номера 32, 33, 34, влизайте!
Трима души се изправиха и почти затичаха към голямата врата в дъното. Двамата влязоха. Третият нерешително спря. Поколеба се. Остави своето номерче до вратата и тръгна към изхода.
– Все не може да се накани – промърмори някой от отсрещната пейка.
– За кой път идва?