– С какво ще започнем?
– С вечна молитвена клетва!
– Положи тон за вярност! – заповяда преподавателят.
От първата редица с три бързи крачки изскочи запевачът. Слънцето блесна върху зъбите му:
Баюн им обърна гръб. Потъна в живителната сянка на входа към администрацията. Там според указанията на Дилетиле щяха да му съобщят кога и откъде ще тръгне подводницата, която трябваше да го върне в Нангар.
От двора глухо долитаха познатите до отвращение думи на Вечната молитвена клетва.
Улицата го поведе по широка дъга към покрайнините. Няколко пъти го привличаха витрините на магазинчета със странни и екзотични стоки. Някъде се продаваха плодове, другаде – сушена риба, дрехи с непривична кройка или вещи, предназначението на които в повечето случаи оставаше пълна загадка. Той спря за известно време на кръстопътя. Там беше станало улично произшествие, което никога не можеше да се види в Нангар. Две колесници, теглени от впрегатни филове, се бяха сблъскали. Едната беше преобърната. Водачът напразно се мъчеше да укроти буйния гущер, който налиташе към своя събрат. Филът от другата колесница беше с по-кротък нрав. Не правеше опити да напада. Свиваше се на кълбо, съскаше и размахваше бодливата си опашка. Неговият водач, освободен от необходимостта да се справя с животното, стоеше с подпрени на кръста ръце. Засипваше колегата си с поток от епитети, явно богати с определено съдържание, но абсолютно неразбираеми за Баюн. Пострадали нямаше. Колесниците бяха празни. Баюн постоя малко, погледа и продължи, за да се натъкне на нова витрина. Тя беше засипана с много и разнообразни вещи, повечето от които невероятно стари. Магазинчето беше антикварно. Баюн не се сдържа и влезе вътре. И почти веднага погледът му се спря върху предмет, който го накара да забрави останалите. Продавачът, разбрал какво интересува важния клиент, пъргаво свали от лавицата дира и го постави на тезгяха.
Петострунен дир. Отдавна бившият пилот не беше държал този инструмент. Всъщност откакто престана да бъде пилот. Откакто заглъхна музиката на близкото небе. Взе инструмента и започна да го разглежда внимателно. Пръстите му до побеляване стиснаха грифа. Между пета и шеста позиция с вензелни букви беше изписано името „Теоджин“.
Бащата на класиката. Музикантът, композиторът, майсторът на музикални инструменти. Дирът беше на повече от двеста години. Но звукът, с който запяха струните, изпълни помещението и като че ли не остави място за нищо повече. Никога Баюн не беше чувал толкова плътен и богат звук. Изсвири няколко такта от една стара песен. Това беше достатъчно. Той разбра, че ще купи този инструмент. И ще го отнесе със себе си в Нангар. На всяка цена ще го отнесе. Попита за цената. Плати с почти всички жетони, получени от Дилетиле на излизане. Отново пое към брега, внимателно понесъл покупката си с две ръце.
На пристанището вече го чакаха. Самият Дилетиле беше дошъл да го изпрати. На борда на малкия катер двамата обмениха последни прощални реплики. Дори и да беше учуден от покупката на Баюн, Дилетиле не показа това с нищо. Баюн му върна значката. Ритуално притисна ръката му до челото си. Дилетиле напусна катера. Застана на брега и вдигна ръце напред и нагоре в знак на благословия. Така остана – смаляваща се фигура на отдалечаващия се бряг.
Катерът откара Баюн до подводницата, която чакаше на рейда. Там го прие капитанът, който мълчаливо го отведе в каютата. Отново беше сам със себе си. Две денонощия път. Монотонен тътен на моторите. Спокоен ход на неподгонените мисли. Баюн се изненада колко е започнал да цени възможността за спокоен размисъл. Някога мислеше, че тази ценност идва със старостта. Той се усмихна на умиротвореното си настроение. Изтегна се на койката, без да се събува. Но ръката му докосна дира. Обзе го странно вълнение. Той седна, бавно пое инструмента. Като че ли за момент се беше превърнал в своя приятел-музикант, който, докоснал дира, побеляваше до върховете на пръстите си. И оставаше все така бледен, докато музиката не изтече от душата му. Знанието да подрежда гами по някакъв чудесен начин се беше запазило в пръстите на пилота. Първият акорд отзвуча. Последвалите го звуци нямаха нищо общо с елементарните весели песнички, които свиреше някога в школата. Звуците бяха неочаквани, накъсани, изненадващи като появата на Демона, като събитията след това, като падане на горящ дирижабъл, като вдъхновеното лице на Дилетиле, като острата воня на мъртвия фил и още много други неща. Неизвестно откъде беше дошла увереността, че може да изсвири всичко това, да го разкаже, дори да го изпее на всички, които са готови да го изслушат… Стиховете изплуваха някъде отвътре. Заварваха съзнанието му неподготвено. Там някъде, из върховете на нангарския културен елит, живееха същества, наречени поети, които пишеха римувани образи – видения, породени от неземна любов или абстрактно отчаяние към неразбрания свят. Баюн рядко четеше луксозните им издания. Древният Зун Себенера беше много повече свързан с действителността, отколкото съвременните му наследници – странно, нали? Неговите „Срещи с боговете“ оставаха в паметта по-трайно, отколкото множество съвременни стихове. Това бяха подредени мисли – и те обещаваха проясняване на многомесечния хаос, който владееше ума на Баюн.