Баюн гледаше замислен, полуизлегнат на леглото в каютата. Стискаше грифа на дира. От време на време под разсеяните му пръсти струните прозвъняваха в няколко кратки акорда, а после отново се възцаряваше спокойната тишина на полета.
Едва сега осъзна, че по време на разговора той изцяло беше забравил за Предписанието. За пръв път от Демона насам! Не беше търсил гласа му, не беше очаквал намеса. Това случайно познанство беше негово, беше на Баюн. Този разговор, мислите, породени от него, изводите, направени от него, нямаха нищо общо с Предписанието.
„Стратег, стратег… Даваш ли си сметка за станалото с теб? Как би оценил този разговор само преди година? А може би изобщо нямаше да го оцениш, а, пилоте Баюн? Едва ли можеш да ми отговориш. Теб вече те няма, пилоте, отдавна те няма. Затова ще поговорим със стратега. Твоята длъжност носи доста формализъм, стратег. Няма да я обсъждаме. Нека опитаме да поговорим за друго. Откъде идва думата „стратег“? От „стратегия“? А каква е твоята стратегия, стратег? Можеш ли да я оцениш, да я назовеш? Или – може би – първо трябва да я намериш… Да я намериш… Да я намеря…“
Той взе няколко акорда. Прозвучаха неочаквано, не както е прието в официалната музика; пръстите ги бяха открили слепешком, но те казваха нещо съзвучно с мислите. Баюн ги запомни, за да се върне към тях после, когато настъпи някакво прояснение в търсенията, въпросите, гледните точки… Те бяха много. За съжаление – повече, отколкото е нужно. И все пак в тяхната мъгла нещо започваше да проблясва – като светлина от сигнална шамандура в променливото течение на реката. И нещо скоро трябваше да разсее мъглата, както вятърът разнесе облаците отвън.
Стратегия на търсенето. Стратегия на въпроса. Стратегия на гледната точка.
Колко много неща трябваха…
„Велдакон“ бавно се спускаше към деарския бряг. В здрача бляска прожекторен лъч – навигационните постове сочеха пътя към гарата. Долу вече се плъзгаха вечерни сенки. Столицата Фидеара палеше светлините си. Още един прожектор, сигнално червен, докосна дирижабъла. „Велдакон“ направи завоя, полетя успоредно на бреговата линия. Показаха се светлините на въздушната гара, прожекторът угасна, заискриха сигналите на мачтата. Лек тласък – носът на дирижабъла докосна върха ù, щракнаха тежките фиксатори и от говорителя прозвуча: „Господа пътници, добре дошли в Деара. Молим ви в продължение на петнадесет минути да напуснете дирижабъла и да се съберете в регистрационния сектор за оформяне на документите. Пожелаваме на всички приятна работа и приятно прекарване!“
Фидеара посрещна Баюн с умело дозирана курортна пъстрота. Площадът поразяваше с архитектурно разностилие и безгрижност в композицията. Между сградите объркано препускаше топъл вятър и радостен, че има с какво да се забавлява, развяваше полите на разкопчаното сако, рошеше косата, внасяше в ума спасителен хаос и лекомислие. Това беше чудесно и младият мъж си спомни, че независимо от Демона, Лан Фартат и всички останали, той е само на двадесет и седем години. Искаше му се да размаха елегантния си кожен куфар и да го запрати нанякъде…
Нещо зад него тежко изсумтя и всичко потъна в облак пара. Когато се разсея, стратегът различи очертанията на спрелия таксовоз, чийто шофьор жизнерадостно се усмихваше от прозорчето.
– Господинът за първи път пристига в Деара? Моята особа е на ваше разположение!
Когато дългата лимузина се понесе по улицата, шофьорът заговори с оживление и енергични жестикулации на свободната от волана ръка, без особено да се интересува дали го слуша пътникът.
– Сега минаваме Площада на Майките. Тук полага клетва новата Деарска Майка, която народът избира всеки шест години. Забележете монументалната скулптура…
Със свободната си ръка шофьорът хвана главата на изненадания Баюн и я наведе към прозорчето.
– … пред Клетвения храм, където се извършват и всички сесии на Законодателното събрание. А от лявата страна… без дух да останете дано!
Спирачките отчаяно изскърцаха пред група леко пияни курортисти, които безгрижно пресичаха улицата и пригласяйки си на раздрънкан дир, пееха „Фииииидеара, Нооооодеара, слънчеви лъчи, Фииииидеара, Нооооодеара, страсти и очи-и-и!“
– Филове! – извика след тях шофьорът, но без особена злоба. Не можеше да си позволи прекалено отрицателно отношение към курортистите – все пак от тях си изкарваше хляба.
– Фидеара винаги е пълна с туристи, господине, по всяко време на годината. Повечето фидеарци работим към туристическата индустрия и аз не намирам нищо срамно в това – с какво е по-лоша тя от другите? Неслучайно Деара не познава войни повече от петстотин години! И вие в Нангар – от Нангар сте, нали? – и генералите от Кондаф се нуждаят от тихо и уютно местенце, за да си починат от бойните полета! Само дето напоследък се активизираха онези международни разбойници от Огнището, но вие не се тревожете, господине, те чужденци не закачат. Пък и тази година за министър назначиха госпожа Рохал’кн’Брил, аз преди десетина години работех в нейния тогавашен отдел като машинописец и я познавам – много способна и твърда госпожа, тя ще ги постави на мястото им. Вие сигурно ще си зададете въпроса, който ни задават всички туристи, които возя – как аз като мъж понасям властта на жените у нас, този архаичен матриархат, зависимото и безгласно положение на мъжете? Ще ви отговоря, ще ви отговоря, господине. Цялата работа е в гледната точка! Във възпитанието. Аз съм истински деарец, тук съм израснал, тук съм възпитан, за мен тия неща са естествени. Можете да се учудите, господине, но това положение за друго не бих го заменил. Мъжете у нас сме свикнали да не се навираме между шамарите, да не се самоизтъкваме. Работим си скромно като секретари, помощници, консултанти на ръководните дами… Те се борят за власт, а в тази борба някого свалят, нали? Докато за умния съветник винаги има търсене, работата му винаги е на уважение. А колкото до семейните отношения, там вече някои неща изглеждат другояче – мъжът в края на краищата си е мъж, нали? Ха-ха-ха!