После имаше един безкраен миг на разминаване, когато вкамененият Баюн успя да види странното лице на другия пилот, да долови безупречния полет на двете оловни струи, които точно и беззвучно разстрелват жизнените възли на неговото отчаяно тяло от тръпнещ метал. Витлата се разпаднаха като разкъсани цветя, левият елерон доби самостоятелност и изчезна в посока към слънцето…
Летецът-тактик не успя да се изплаши – навярно за това трябваше повече време. Успя само да разбере, че времето свършва. Всички спомени, за които то беше нужно, се възкачиха един върху друг. Баща му Саан Глордах се мъчеше да даде съвет – мъдър и универсален, съветът излиташе от устата му (но нали за това е нужно време), утаяваше върху лицето на бъдещата жена, която Баюн още не беше срещнал, през нея прозираха децата, върху тях се напластяваха и ги изтриваха съвсем неопределени силуети – уважението към бъдещия герой, верността към Презитега, щастието, че загива достойно и няма да попадне в плен, накрая съвсем отвлечената представа за това как тактиците никога не отстъпват, не отстъпват, не…
Ръцете не дочакаха командата. Сами и решително, те изравниха самолета, изтръгнаха пломбата на аварийния клапан. Парата оглушително засвири през долните вентили и малко преди удара пое тежестта на разбития самолет. Пробитото на няколко места крило заора в пясъка. Машината едва не се преобърна. Предното стъкло хласна Баюн в челото. Стиснал зъби, пилотът затърси санитарния пакет. Около него бясно се въртеше болезнена мъгла. Напипа допинга, изгълта цялата течност и притисна към черепа си ватен тампон. Светът стана по-ясен, звънът утихна. Главата му се оказа практически здрава, костите също. Останалото не беше толкова важно.
Той изпълзя от кабината, огледа се и се вкопчи в ръба. На двадесетина метра от него беше кацнал „Тарганът“. Кацнал непонятно как – зад колелата му нямаше следи – и кабината му се отваряше.
Баюн не можа дори да извади пистолета си – така го вцепени неговият враг. Не беше кондафар, в никакъв случай – такива кондафари нямаше и такива нангарузи нямаше, и никъде по света нямаше такива – с една глава по-висок от Баюн, когото в школата наричаха „колоната Баюн“; толкова широк, че с труд се побираше в своята кабина, с коса и брада с цвят на пустинен пясък. Облеклото му – матовочерно, поглъщаше всички лъчи и го превръщаше в лишен от обем силует. От цялата му фигура лъхаше огромна гъвкава тежест. Когато този човек – човек ли? – тръгна към него, Баюн разбра, че нещо липсва. И погледна надолу. Този човек – човек ли? – нямаше сянка.
„Демон“ – изхриптя Баюн и разкопча кобура си.
Така демонът стана за Баюн Демона.
Баюн се прицели. Малкият офицерски пистолет беше станал непривично тежък и неудобен. Първият изстрел нямаше успех. Вторият също. После пистолетът засече…
Пилотът с каменни пръсти завъртя предпазителя. Под дулото изскочи оксидиран нож. Ловкостта не трябваше да го подведе – отвличащо движение, острието под диафрагмата, юмрук в слепоочието…
Очите на Демона, сини като детска коса, бяха скептични. И този скепсис беше насочен към него, Баюн, към неговите усилия, които, за съжаление, няма да имат никакъв резултат – както нямаше резултат от превъзходството на реактивния самолет, разбит сега в пясъците на Нангаруза, пустинята на демоните.
Ръката му беше тежка. Баюн никога не беше виждал такива ръце. Това не беше просто сила, това бе наличие, присъствие, подобно на природен закон. Ръката не просто го хвана за рамото – тя подкрепяше, насочваше, заповядваше. Не оставяше място за съпротива. Баюн пусна ръба на кабината, с безразлично движение хвърли пистолета и закрачи редом с черната фигура. Способността му да взема решения беше изтекла в пясъка. Двамата стигнаха до „Таргана“, внимателно се качиха в кабината – Демона отпред, Баюн отзад – и излетяха.
Кабината смазваше с теснотата си. Всички мускули, всички мисли на Баюн омекнаха. За кондафските каторги малко се говореше сред летците-изпитатели, малко, но страшно. Впрочем и фронтовите тактици не знаеха много за тези неясни ужаси, които сега за Баюн добиха съвсем конкретен смисъл.
Но пилотът Баюн не би бил пилот, ако страхът успееше да го парализира изцяло. Огледа се и видя, че „Тарганът“ малко се отличава от леките нангарски изтребители с дублирано управление. Наистина, завоят се правеше с педали, а не с лост, но това можеше да се овладее. Предната седалка беше по-ниска и Демона седеше в нея леко приведен… А защо Демона? Откъде накъде Демон? Наистина, висок и силен човек, но Баюн нямаше основания да се подценява. Освен това се оказа, че от задната седалка може да се свали тежък и удобен болт. Оказа се, че „Тарганът“ няма заден прицел, нито каквото и да било огледало, в което да се виждат действията на седящия отзад. Оказа се…