… че не може да го удари. Сякаш във веригата от желание, решение, команда и удар се бе прекъснал тънък и незабележим нерв, някъде импулсът се бе препънал, за да се върне обратно в мозъка, притихнал и обезкуражен. Ръката, стиснала с побелели пръсти болта, не помръдна, сякаш, единствен от останалите части на тялото, нейният дух се бе оказал нерешителен.
– Върнете болта на мястото му, Баюн – каза Демона, без да се обръща. – Ще откачите седалката.
За пръв път Баюн чу гласа на Демона – плътен и силен, странно несъответстващ на тясното пространство в кабината, спокоен и отрезвяващ. В него имаше някакъв оттенък, който зачеркваше досегашните усилия и обръщаше значението на нещата. Огледа се навън, за пръв път откак бяха излетели, наистина пожела да се огледа. И това, което видя, го накара да се изпоти. Ориентирите бяха познати и те съвсем не сочеха към Кондаф, към ужасяващите северни рудници, към безнадеждния позор на пленничеството. Местата бяха познати – халюцинации нямаше, – на хоризонта вече изплуваше родното летище. Същото, от което бе излетял преди три безкрайни часа. И сега се връщаше.
По-точно – връщаха го. А демонът? Или един Демон също може да полудее? Освен ако не ги… но самолетът прелетя над зенитния пояс, без нито един разрив да пламне около него – кой знае как, отдолу не бяха забелязали посред бял ден вражеския изтребител! Оставаше неясно как ще ги приемат на летището (ако Демона има намерение да кац… да, има, вече кръжи над главната писта и заема позиция). Недоумението от странното поведение на Демона се удави в радостта и само едно ъгълче от съзнанието настръхнало съскаше, че един демон не може да полудее и щом той връща Баюн на собственото му летище, значи не е на добро, значи това влиза в плановете му, в демоничните му, без дух да останат, планове…
„Тарганът“ кацна чисто и професионално, както никой от изпитателите не би кацнал на главната писта при поривист страничен вятър, когато е по-добре да се възползваш от спомагателните писти, но Баюн винаги кацаше на Главната. Сега така постъпи и Демона. От диспечерската барака изскочи Хлахх и ухилен застана на пистата, сякаш не виждаше насреща си кондафски „Тарган“.
Излязоха. Хлахх изчезна зад самолета – извършваше техническите процедури по приемането. „Като че ли това е моят самолет“ – с равнодушие помисли Баюн, докато се влачеше след Демона. Кой знае защо, се обърна.
Това беше неговият самолет. Някъде там, над пустинята, или по обратния път, или над летището „Тарганът“ се беше превърнал в самолета на Баюн – познат до най-малката искра в алуминиевата обшивка, до обгорялата дюза на реактивния мотор, до новите, скоро сменени витла, които едва ли помнеха как са ги разкъсвали куршумите през кратката безкрайност на боя. „Демон“ – все така равнодушно си каза Баюн и отстъпи, за да пропусне Демона през тясната врата на бараката. Е, да, какво е за един Демон такова елементарно чудо? Професия.
Но същото това ъгълче на съзнанието продължаваше злорадо да съска, че Баюн се крие зад суеверието, за да има приемливо обяснение, и че той нарича своя враг Демон, защото няма други названия, и че един демон би постъпвал много по-обяснимо и познато…
Коридорът беше изпълнен с шумовете, които се процеждаха през шперплатовите стени. Чукане на пишещи машини и буквени телеграфи, бръмчене на телефони и скърцане на дъски под нечии забързани стъпки… Демона отвори последната врата и въведе Баюн в стаята на тактик-аналитика Халбун Криш, началник на летището.
Баюн очакваше от своя шеф всичко друго – възмущение, изненада, псувня… Би допуснал дори и равнодушие, ако Халбун беше пил повече от обикновеното.
Но никога – раболепие. Раболепният Халбун беше толкова немислим, колкото и трезвият Халбун. Със стратегическите инспектори той се държеше грубо фамилиарно, с аналитиците от щаба – мрачно и надменно. Пред идващите понякога фелдстратези началникът успяваше да изрази дори благородно достойнство.
А сега той стана с ловкост, невероятна за обема му, направи нещо като поклон и без да каже дума, отстъпи към вратата. С жест, който би могъл да означава „не се тревожете, няма да ви преча“, Халбун изскочи от кабинета си и тежките му стъпки загърмяха към изхода на бараката. Баюн и Демона останаха сами в захлопналата се наоколо тишина.
Пилотът не бе чувал такава тишина. Сякаш по стената се плъзна нещо невидимо и жадно за всеки звук. Баюн седна зад бюрото и съборената от него чаша се разби със звук на съдран плат. И в контраст с тази тишина Демона заговори със своя силен и кънтящ глас, който не можеше да не бъде чут.