ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО КАЙ
В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод на деерлински: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието бе пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от целостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. Не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени, а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка, няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…
Много неща са умеели деинорите.
Отпусна се върху черното стъпало, облегна се на колоната и така, в пълна неподвижност, седя дълго, сякаш искаше да попие от величественото могъщество на това място. Едва когато сянката на колоната се докосна до лицето му, нещо го върна към реалността и там нямаше и следа от бившия предводител на Деерлинския бунт, имаше просто Ден Сир. Гладен беше, а това, което очакваше, трябваше да се случи далеч през нощта, в онзи пиян зенит на второто светило, когато спътникът Зун ще догони своята луна Себенера и небесният замък ще бъде тесен за тяхната любов…
Ден Сир скочи и привично се гмурна в тъмнеещата гора – така родна и позната. Цялото му детство беше свързано с гората. Градовете, които безпощадно мачкаха зрелостта му, на младини изглеждаха чужди и далечни като звездното небе. Не, дори небето с неговия вечен кръговрат изглеждаше по-близко и понятно. То в тъмни нощи посочваше верния път, назначаваше подходящото за лов време, подсказваше кога студът ще подгони племето към топлите землянки и сушеното месо…
– Ден Сир, уморен Ден Сир – хрипливо запя той, докато се промъкваше през гъстите храсти. – Смешно уморен Ден Сир… Къде полетя, Ден Сир, къде ще кацнеш? Уморен, стар Ден Сир…
Къде, къде!… Колкото може по-далече от родните места, по-близо до градовете, към това, което – веднъж прекрачил в зрелостта – ще назовеш своя мечта. И няма да разбереш, отначало, какъв е нейният смисъл. Думите няма да стигат за нея, но винаги ще изглежда достатъчно близко, за да те накара да се промъкваш през храстите на хитрите житейски премъдрости, натрупани от родното племе, през злобното властолюбие на градските управници, през фанатичната самовглъбеност на учените мъже. В онова време, когато Ден Сир бе вожд на племе, избяга и неговата жена. А след нея и цялото племе, не можеше то да разбере накъде го води Ден Сир. Знаеха, че вождът е най-силен – не можеш го победи в ритуален двубой. Не знаеха само, че той търпи поражения винаги при опит да се пребори със своята мечта. И продължаваше да ù се подчинява. Тъй веднъж през нощта, докато Ден Сир спеше, си отидоха всички – с жените, децата и палатките, без нито един разбуждащ звук. Оставиха му само един нож, огниво и чифт топли кожи. И, разбира се, свещената тояга на вожда. От нея ловецът си направи нова дръжка за ножа. А след това – град подир град. Ту ратай, ту наемен слуга. Бараки, землянки, а най-често – открито небе, още по-близко и родно сред безликото градско многолюдие, където никой не познава никого. Ето тогава ловецът изпита първия си истински страх – че загубва своето лице. После ненадейно му провървя – наеха го слуга в голямата деерлинска библиотека. (Наистина смешно – та той тогава не познаваше буквите. В замяна на това паметта никога не му изневеряваше, винаги знаеше къде какво има по рафтовете.)
Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувства сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „… виж ти, маймуна, не само говори, ами и разбира!“. Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.
– Учеха, учеха… – усмихна се Ден Сир. – И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира да погледне на света по своему, а освен това – да го преправя иска!