– Чувал съм за вашата неприязън към политическия отдел – въздъхна човекът. – Аз също я изпитвам и, както виждате, вече не съм там. Все пак изслушайте ме, много ви моля. Наистина имам нужда от вас.
– Вие лично? Или отделът ви?
– И аз, и отделът, и цялата полиция. Не преувеличавам, сеньор Родригес. Към вас ме упъти моят бивш началник.
Седнах в креслото си. Имах чувството, че съм паднал в него.
– Полковник Урбано Томас? Не мога да повярвам.
– Не се съмнявам: той не обича нито мен, нито вас.
– Известно ми е. Не мога да повярвам, че началникът на политическия отдел ще се обърне към новия началник на углавния, който на всичко отгоре е бил негов подчинен, и ще го насочи към мен. Не помня да е имало случай, който да е над личните вражди във вашето учреждение.
Маркес допи кафето, обърна чашката върху чинийката и ги остави така. Навярно ще поиска да му гледам на кафе. Тежко ти, лейтенант.
– Отгатнахте почти цялата картина, сеньор Родригес. Ще допълня само, че случаят засяга също така армейския щаб, а в голяма степен и дипломатическите ни отношения с някои държави.
– Шпионаж?
– Нещо подобно.
– Шпионаж или нещо подобно?
– Търговия с информация, сеньор Родригес.
– Не разбирам какво ме засяга това. Има контраразузнаване. Обърнете се към майор Мендоса.
– Той също ме упъти към вас, сеньор Родригес.
Аз сънувам. Разузнаване, армия и полиция молят за помощ моята особа! Сигурно сега ще влезе лично президентът спасител, за да обясни на сеньор Родригес колко е нужен на държавата и как тя ще загине без него!
– Не бихте ли изложили случая, сеньор Маркес?
Тези прости думички накараха лейтенанта да потъне в самодоволство, без да го крие. Разположи се възможно най-удобно и започна важно-важно:
– Става дума за истински убиец, макар че действията му имат политически характер. Казва се като вас, само че – Диас. 56-годишен, добре сложен и цели две години прави безупречни кражби на секретни документи. При това – унищожава всички свидетели. Ще ви покажа нещо – той се огъна еластично назад, взе куп снимки и ми подхвърли една. – Анна Сантинес, секретарка във Военното министерство. Намерена удушена в килима на приемната. Роган Таварес, чистач в архива. Главата му е била смачкана с вратата на празния сейф. Оставали са му два месеца до пенсия.
На коленете ми падна изображението на възрастен мъж с учудено вдигнати вежди. Като чичо Армандо, след поредното счупено от мен стъкло: „Хорхе, момчето ми, стъкларският занаят е тежък…“.
Малката суха ръчичка на лейтенанта старателно ровеше из протоколните снимки, но аз го спрях.
– Друго, Маркес?
– Другото са схемите на операциите му. Безупречни. Няма съучастници. Действа винаги сам, почти не стреля, превъзходен каратист. Изчезва в тълпата, ползва само градски транспорт. Свикнали сме да работим срещу организации, които имат определена стратегия, срещу анархисти или обикновени престъпници. А случаят Диас е съвсем различен.
– Така и не ми стана ясно защо съм нужен именно аз!
Маркес ме гледа една-две секунди, в очите му блясва досада.
– Сега вече можем да се занимаем с това. Ясно е, че силата на нашия човек е в абсолютната индивидуалност и уникалност на подхода. Както се сещате, в аналитичния отдел има досиета на всички криминални следователи, държавни и частни. И вашето, разбира се. Отговаряте максимално на изискванията, това го установихме с кибернетичен анализ – той разпери ръце. – Изчислихме ви, Родригес, ще прощавате. Така: вие залавяте най-опасния престъпник в практиката си, ние се освобождаваме от огромен проблем.
Всъщност отдавна съм решил. Без Маркес и неговите служби да са ми станали по-симпатични.
– Съгласен съм, сеньор лейтенант.
По лицето му има облекчение, което веднага се сменя със загриженост.
– Между нас казано, най-добре ще е, ако не се опитвате да го арестувате жив, Родригес. Загубихме единайсет агенти за тази амбиция. Всичко говори, че ликвидацията от разстояние е най-добрият начин…
– Къде мога да получа делото?
– В съседната стая – тонът му стана отново сух. – Когато видите ситуационните схеми, ще разберете, че във възможностите на този човек има нещо свръхестествено. Не искам да ви плаша, но…
– Това ли е всичко? – Вече съм станал.
– Да. Вземете – подаде ми плоска кутийка с ремъчета. – Трябва всеки момент да знам къде се намирате!
II.
Две огромни и страшно измъчени очи: това помня от Изаура Нуньес. Настани ме в протрито кресло. Беше разсеяна – съблече палтото си, но не свали воала. Отговаряше кратко, неохотно, но изчерпателно. Да, била свидетелка на смъртта на мъжа си. Държал вкъщи секретни документи. Заварили Диас пред разбития сейф. Жозе се хвърлил към него. Тя останала в коридора и видяла всичко през грапавото стъкло на вратата. Диас ударил Жозе в гърдите и скочил през прозореца. Ударът изглеждал лек, но Жозе паднал, от устата му потекла кръв. Мигновен инфаркт.