Въпреки че никога не бе чувала баща си да определя някой от множеството пияници, съпрузи-побойници или хитреци като олицетворение на злото, тя отвърна:
– Да, сър. Предполагам, че е така.
– Точно това правим и самите ние. Я ми кажи – наклони Йегър глава на една страна – защо кучетата те харесват толкова? Какво ги кара да се държат сякаш... усещат каква си?
– Не знам – отвърна тя откровено. – Не съм куче.
– Но сигурно имаш някакво предположение – обади се Ърнст.
Тя кимна и рече:
– Може би това, че и аз ги усещам по същия начин. – „За разлика от Преподобния Йегър и Джес. Защо ли обаче?“
– И какъв е той? – попита Йегър.
Алекс реши да се възлолзва от случая.
– Ами начинът, по който и вие усещате определени неща.
Ърнст несъзнателно затаи дъх, забеляза тя. Йегър присви очи като хищна птица.
– Тоест? – попита той.
Оказа се права. Най-сетне го хвана натясно, изведнъж тази негова стерилност, това замъглено стъкло се пропука, макар и съвсем лекичко, и отвътре я лъхна нещо влажно и някак металическо – миризма, която ù напомни за деня, в който двете с Ели едва не бяха убити от онези кучета.
„Вода? Или река? Не, не е това. Прилича повече на... дъжд.“
Дъжд. Спомни си деня, в който всичко започна – буреносните облаци от югозапад и сивите спирали, които бе взела за дъжд.
„Затова ли от него се носи мирис на влажно стъкло? Може би в онзи момент е наблюдавал дъжда през прозореца.“
– Тоест? – повтори Йегър.
Имаше чувството, че напрегнатите погледи на останалите мъже ще прогорят дупки в черепа ù, но въпреки това тя не отклони погледа си.
– Тоест, можете да познаете дали казвам истината, защото го усещате буквално с ръцете си.
Право в целта. Никой не проговори. Йегър плъзна очи по лицето ù, след което дръпна рязко ръцете си. Накрая спря поглед върху една точка над рамото ù.
– Мат, би ли изчакал отвън?
Напълно бе забравила за присъствието на Кинкейд.
– Ами – сепна се той, видимо учуден. – Добре.
Алекс усети пристъп на паника.
– Защо да не остане? – попита тя.
– Мат? – изрече рязко Йегър, без да ù обръща внимание.
– Разбира се. Алекс, ще бъда отвън. Всичко ще е наред.
Йегър изчака Кинкейд да излезе, след което насочи към нея своя пронизващ като прожектор поглед.
– При теб не става с допир.
– Защо не може да остане?
– Защото някои неща е най-добре да останат между тия четири стени – отвърна Ърнст. Изглежда, че от всички останали той имаше най-голям авторитет след Йегър. Освен това седеше от дясната страна на Йегър, осъзна тя: доста библейско. Запита се дали малкото му име не беше Майкъл. – Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре за всички – заключи Ърнст.
– А ти какво усещаш? – попита Йегър, приковал поглед в нея. – Чрез допир ли го правиш?
– Не. Но долавям същите неща като теб.
– Какви неща?
– Понякога разбирам какво чувстват хората. – Тя направи пауза. – Разбирам кога Променените са наблизо.
– Какво? – възкликна сепнато Ърнст. – Наистина ли?
– Да – отвърна тя, без да отмества поглед от Йегър.
– Как? – попита той.
– Така, както разбрах, че в тази сграда има убиец – отвърна тя. – Надушвам ги.
49
Беше отслабнал и брадясал. Косата му също беше пораснала и сега стигаше до раменете. Но миризмата, която бе доловила в предния коридор, когато някой отвори вратата на кухнята, пускайки вътре двете жени, беше същата, както когато той бе прострелял Том: на влажен тютюн, развалени зъби и „Джим Бийм“.
– Не знам за какво говорите – отвърна Харлан, който гледаше свирепо и смачка на топка мръсния парцал в ръката си. Обичайната му воня беше примесена с острия мирис на белината и амоняка, с които миеше пода на затворническите килии. Като разсилен на кметството Харлан бе открил своето истинско призвание, помисли си Алекс. Мъжът натъпка парцала в опърпания джоб на панталоните си. – Никога през живота си не съм виждал това момиче.
– Защо ù е да лъже? – попита Йегър. Другите старци продължаваха да седят всеки на своето място на трибуната, но той бе слязъл долу, заставайки близо до Алекс. Йегър се оказа по-дребен, отколкото бе очаквала – приблизително с половин глава по-нисък от нея. Той не бе хванал ръцете на Харлан, което според Алекс беше някакъв вид тест.
Но не за Харлан. Йегър изпитваше нея.
Харлан гледаше сърдито.
– Защото е дете и има някакви скрити подбуди. Но трябва да ми повярвате. Никога досега не съм я виждал.