– Лъжец. Какво стана с Ели? – попита Алекс.
– Извинявай. Коя е тя? Твоя близка? Или може би куче?
– Така няма да стигнем доникъде – обади се Ърнст от мястото си зад катедрата.
– Нека изчакаме, докато... –Йегър спря, когато вратата на съдебната зала се отвори и вътре нахлу Питър с издута раница в ръце. Крис и Джет го следваха плътно по петите.
– Извинете. – Косата на Питър беше разрошена от вятъра, а бузите му – поруменели от студа навън. Той стовари раницата върху едната от двете дълги адвокатски маси, а Крис бухна до нея още една. – Имаше много боклуци за събиране.
– Ей! – извика Харлан – това е мое. Нямате право да ровите в нещата ми.
– Напротив – отвърна Йегър и кимна на Крис и Питър. – Отворете ги.
Отвътре се изсипаха предимно дрехи: бельо, дънки, пуловери, фланелени блузи, дълги долни гащи и чорапи. Питър бе събрал още тоалетни принадлежности, обувки, две плетени шапки, комплект ръкавици с един пръст и няколко вехти списания.
– И една библия – отбеляза Питър, като извади от раницата подвързаното с кожа издание.
– Виждаш ли нещо познато? – попита я Йегър.
Алекс поклати глава. В първия миг бе усетила искрица надежда, ала още от пръв поглед си личеше, че това не е библията на леля Хана.
– Видя ли? – Харлан скръсти ръце на гърдите си. – Не съм този, за когото ме мислиш.
– Напротив – отвърна Алекс, след което погледна към Крис. – Няма ли друго?
– Само това – отвърна Питър и бръкна в един от торбестите странични джобове на раницата. – Доста е тежичко.
Алекс прехапа устни, за да не изкрещи.
– Това е моята чантичка, носи се на кръста.
– Пълни глупости – отвърна Харлан, но Алекс надуши едва доловимия дъх на вкиснато мляко. Мъжът беше обезпокоен. – Това нещо го имам от години.
– Сама съм я подреждала и знам, че това не е вярно – заяви Алекс.
– В този вид чантички хората носят все едни и същи неща – възрази Харлан. – Така че ще налучка някои от тях.
– Не е изключено – рече Питър и разкопча чантичката. – Затова ще ти дадем възможност да опиташ пръв. Какво има вътре?
Харлан изпита очевидно облекчение и Алекс смаяна си помисли: „Изпразнил я е“.
– Няма проблем – отвърна той. – Да видим, вътре им пакетче кърпички, стари дъвки, нож... – изреждаше той, докато Питър вадеше от чантичката всяко едно от тези неща.
– Така е – заяви Питър, щом Харлан приключи. – Няма нищо друго с изключение на това. – Питър извади черния несесер на Алекс. – Това нещо тежи поне десет паунда. Какво има вътре?
Харлан отвори уста, но тогава Йегър го прекъсна:
– Един момент. – Той взе несесера от Питър и след като разгледа съдържанието му, стрелна остър и проницателен птичи поглед към Алекс. – Кажи ни какво е това.
– Ей, това е мое – обади се Харлан.
– Тогава тя няма да има дори най-малка представа какво е то. – Йегър кимна към Алекс. – Хайде. Кажи ми. Какви са тези неща?
По късно Алекс щеше да си зададе въпроса защо Харлан ги беше запазил. Нормално бе да задържи чантичката, но не и нещата вътре. А може би при вида на библията изведнъж бе осъзнал какво е сторил и от суеверие бе решил да ги запази, надявайки се, че с този жест ще компенсира всичко останало. Но в крайна сметка само едно нещо имаше значение – щом чантичката тежеше толкова, тогава тя знаеше какво – или по-точно кого – ще намери вътре.
– Родителите ми – каза тя.
50
Прахът на родителите ù беше там, но билбията на леля Хана заедно с писмото от майка ù бяха изчезнали.
– Сигурно хлапето има пръст в тази работа – каза нещастно Харлан, който седеше изгърбен на един стол с твърда облегалка и изглеждаше сгърчен като спукан балон. Щом Кинкейд прегледа съдържанието на найлоновите торбички, потвърждавайки, че вътре наистина има кремирани тленни останки – зъбите се запазват при кремация – Харлан бе изоставил позата на блъфиращ хитрец. Накрая той се загледа в ръцете си и въздъхна. – Момиченцето каза, че тия неща били важни за нея. – Той тръсна глава към Алекс. – А когато убиха Марджъри, бях прекалено зает да гледам да не ни убият. Така че нямаше как постоянно да държа хлапето под око.
– Къде е тя? – попита троснато Алекс. Едва се сдържаше да не изкрещи и да не издере очите му.
Харлан повдигна едно рамо и отвърна:
– Не знам. Както казах, избяга може би на един ден път южно от тук. – Изсумтя презрително. – Брет беше толкова сигурен, че армията ще ни приюти, но така и не се стигна дотам. Казах му, че трябва да стоим настрана от междущатската магистрала, а и Марджъри искаше да вървим на запад, искаше да дойдем тук, но той държеше да потърси сестра си, която живееше в Уотърсмийт... Все едно, точно там се простихме с камиона. Нападнаха ни от засада. Банда типове, които наблюдаваха града и ни превъзхождаха числено с около двайсетина души. Застреляха Марджъри, преди да се усетим какво става.