Кинкейд я изучаваше с поглед в продължение на няколко секунди.
– Бих могъл да се засегна, като се има предвид, че някои от най-добрите ми приятели са амиши. И те не са нито шантави, нито някакъв култ. А много мили и добри хора.
– Знаеш какво имах превид.
– Да, знам – отвърна той, но не се усмихна. – Нямам претенциите да разбирам всичко. Но като лекар съм виждал какво става, когато хората са подложени на силен стрес. Това невинаги изважда на показ най-доброто у тях. Когато са изплашени, хората стават агресивни! И вършат неща, на които не са вярвали, че са способни. Правят всякакви пазарлъци и компромиси само и само да оцелеят; търсят чудотворни лекове и са склонни да повярват едва ли не на всичко, което им дава надежда. Но трябва да видиш какво се случва, когато надеждата се изчерпа. Някои от тях стават наистина брутални. Обръщат се един срещу друг, а понякога стават най-големите врагове на самите себе си.
Все едно ù разказваше за собствения ù живот. Пред колко специалисти беше настоявала леля Хана? И какво друго представляваха КАМЪЧЕТАТА, онези малки зрънца в мозъка ù, ако не един последен опит? Когато умряха родителите ù, Алекс отказа да повярвя, докато не видя телата им. Леля ù бе против, в което нямаше нищо чудно. След сблъсъка и последвалата експлозия от родителите ù не бе останало нищо друго освен овъглена купчина от почернели кости и прекалено бели зъби. Скръбта ù – толкова малка дума за такова едно чудовищно чувство – беше почти непоносима и Алекс бе започнала да се отнася към всички с някакво гневно отчаяние.
В крайна сметка Джес се бе оказала права: с гнева се живееше по-лесно, отколкото със скръбта. Яростта я караше да си въобразява, че все още може да промени нещо. Че да приемеш, означава да се предадеш.
– Като дойде краят на света – продължи Кинкейд, – хората, на които преди не им е пукало за нищо, изведнъж стават вярващи. Ако в началото е имало едно ядро от вярващи, впоследствие те взимат контрол над останалите. Градът винаги е бил... да, консервативен е подходяща дума. А Съветът е само върхът на айсберга.
– Ами ти? Ти вярващ ли си?
– Аз вярвам в живота и съм достатъчно възрастен, за да мога да приема доброто заедно със злото. Може би опростявам нещата, но ми се ще да вярвам, че върша нещо добро тук. А ако трябва да бъда честен, животът в града е за предпочитане пред другата възможност.
– Ами Джес?
– Тя би желала да – Кинкейд подбра внимателно думите – промени някои неща. Както каза тя, цената за това да останем сами е прекалено висока. Освен това хората се страхуват. Никой не иска да предизвиква вълнения, не и сега. Когато живееш прекалено дълго, идва един момент, в който е по-лесно да се съгласиш, отколкото да се противопоставиш. По принцип съм съгласен с нея, но не мисля, че можем да си позволим алтернативата.
И какво означаваше това? Че всички тези възрастни хора бяха прекалено изморени? Че търсеха хора като Крис? Или като нея? Може би. При положение, че Рул беше собственост на Съвета, а последен арбитър винаги е бил член на фамилията Йегър, тогава Джес щеше да притисне Крис, надявайки се, че той ще се възползва от уважението, което дядо му бе извоювал. И какво щеше да промени така?
– Но Джес може да каже нещо. Да свика събрание или... нещо такова.
Кинкейд я изгледа така, сякаш имаше лимон в устата.
– Тя няма власт. Това са законите на мнозинството, а мнозинството е на страната на Съвета и на Преподобния.
„Тоест мнозинството от мъжете.“
– А ти на страната на Преподобния Йегър ли си?
– По принцип не съм против него. Разбирам логиката му. Ако искаме да оцелеем, трябва да поддържаме реда. Но не съм съгласен с екзекуцията.
„И възрастните твърдят, че ние сме били уклончиви.“
– Ами тогава направи нещо.
– Не е толкова просто, хлапе. Осен това е лесно да критикуваш. Въпросът е дали имаш по-добра идея. А аз не мисля, че имам. Но дори да беше така, не съм правилният човек за тази работа.
– За разлика от Крис, така ли? – Тя поклати глава. – Лена беше права. Защо трябва ние да оправяме вашата каша? Вие сте страхливци.
– Да – отвърна Кинкейд. – Имаш право.
– Едно нещо искам да знам – каза Кинкейд и прехвърли юздите през главата на коня си. – Какво стана в съдебната зала? Имам предвид, след като Преподобния ме изрита.
Тя си спомни предупреждението на Ърнст: „Някои неща е най-добре да останат между тези четири стени“.