Крис дръпна юздите на своя червеникавокафяв жребец и се изравни с нея, докато прекосяваха парка, преди да свърнат в една странична улица, водеща на север към хосписа.
– Това са предимно обирджии. Хора, които взимат каквото могат да носят, а останалото подпалват. Но не са нито толкова организирани, нито толкова многобройни като нас, иначе досега отдавна да са превзели Рул. И все пак стратегията им е доста интересна.
– Защо?
Той я изгледа иззад очилата.
– Палят къщите. Хората се насочват насам. Мълвата плъзва наоколо. И колкото повече хора приемаме, толкова по-надалеч се налага да ходим за провизии. А колкото по-далече от Рул отиваме, толкова по-лесно става да ни оберат. Затова гледаме да не приемаме твърде много хора, но въпреки всичко се налага да поемаме повече рискове отпреди, като понякога пътуваме дни наред, за да намерим каквото ни трябва. Единственият изход от това положение е да започнем да садим отново, но дотогава оставаме зависими като всеки друг от онова, което успеем да задигнем.
– Това ли се случи снощи? Обирджиите се опитаха да проникнат в града.
Той кимна.
– Изгубихме трима мъже.
– Ами обирджиите?
– Свалихме двама, но другите двама се измъкнаха. Следващия път обаче тръгвам подире им. Не ме интересува какво казва Питър. Ако успеем да ги проследим до лагера, града или мястото, където се крият, ще можем да ги довършим и да вземем каквото имат. Една банда по-малко, за която да се тревожим, и повече провизии за нас.
– Но те не са Променени, Крис. А само хора, които се опитват да оцелеят.
– И да ни отнемат онова, което имаме.
– Но ако говорите с тях, ако си сътрудничите...
– С ония типове не може да се говори.
– Откъде знаеш? Опитал ли си? – Когато не получи отговор, тя го притисна: – Крис, не може просто да избиваш хората наоколо и да заграбваш онова, което имат.
– Защо не? – Очите му останаха приковани върху пътя. – Ако им се удаде шанс, те също няма да се поколебаят да ни застрелят.
Домът за възрастни беше малък: четири крила и шейсет легла, само двайсет от които заети от истински пациенти. Повечето от тях се намираха в последен стадий на рака или на някакво белодробно заболяване.
– Много от тях са миньори – каза Кинкейд, когато спряха на прага на една дневна. – Стараем се да облекчим състоянието им, доколкото можем.
Тя обхвана с поглед пръснатите из стаята пациенти – повечето бяха възрастни мъже с преносими зелени бутилки за кислород, които седяха изгърбени на тапицираните столове. По-голямата част от тях дремеха, други играеха на табла или на шах. Неколцина разбъркваха тестета с карти и редяха пасианси. Гледката я потисна, а миризмата на антисептичен сапун я върна към редица лоши спомени.
Когато се обърна, забеляза, че Кинкейд е приковал поглед в нея.
– Няма да работиш много тук – рече той. – Все още разполагаме с болничен персонал, който да се грижи за тези хора.
– Няма проблем – отвърна тя, въпреки че изпита облекчение. Не ù беше трудно да си представи и самата себе си в това положение. Преди време, когато единствената ù грижа беше смъртоносното ù заболяване, бе постъпвала в няколко болници за хора на нейната възраст и тогава бе разбрала, че да чака да умре в компанията на непознати беше още по-гадно, отколкото да чака да умре в дома на леля Хана. – Откъде взимате кислородните бутилки?
– Откъдето и всичко останало. – Той продължи надолу по коридора и ù даде знак да го последва. – Момчетата, които правят набези за провизии извън града, понякога носят кислородни бутилки, а понякога не. Напоследък се случва все по-рядко. Ако трябва да избират между това дали да плячкосат цяла каруца с антибиотици и бинтове, или само няколко бутилки с кислород – въпросът е повече от ясен.
– А какво ще правите, когато материалите ви свършат? – попита Алекс. Това с набезите го разбираше, но в един момент вече нямаше да има нищо за крадене. А съдейки по снощната стрелба, пациентите на Кинкейд се бяха увеличили с неколцина ранени.
– Триаж – отвърна лаконично Кинкейд, сякаш това обясняваше нещо. Алекс познаваше думата, тъй като майка ù бе работила в спешния кабинет. Но сортирането на пациентите по категория не даваше отговор на въпроса освен ако...
Тя втренчи поглед в Конкейд и попита:
– А какво става, когато някой е прострелян наистина тежко? – Не искаше да казва „когато не може да бъде спасен или когато се знае, че ще умре“.
Кинкейд задържа погледа ù за момент.
– Ако си достатъчно умна, за да зададеш подобен въпрос, значи, вече знаеш отговора.