Наистина го знаеше. Крис също го бе потвърдил. Когато силите и средствата не достигат, всичко опираше до една проста сметка. Лекуваш онези, които имат най-големи шансове да оцелеят или по някаква причина са важни. А колкото до останалите, просто се надяваш краят да дойде бързо. Питаше се дали Кинкейд не помагаше по някакъв начин на тези хора. Предвид ситуацията, помисли си тя, сигурно го правеше.
Кинкейд имаше двама помощници – възрастни мъже в края на шейсетте, работили като медицински сестри, преди да се пенсионират. Освен тях в хосписа работеха шестима санитари, чиито задължения бяха да бършат кръвта, да сменят чаршафите, да изхвърлят подлогите и да разнасят храната. Забелязал израза на лицето ù, Кинкейд се замся.
– Не се тревожи. Когато патрулите се връщат от мисия, почти винаги има някой ранен. Именно там ще трупаш опит.
Както беше обещал, Кинкейд я повика да му асистира, когато няколко часа по-късно в кабинета му докуцука един фермер. Мъжът беше разпорил бедрото си почти до коляното: „Проклетият трион отскочи и се заби в крака ми“. Раната беше много дълбока и Кинкейд ù заръча да попива кръвта, докато самият той работеше. По средата на операцията, когато кървенето бе почти напълно овладяно и Кинкейд бе направил първите няколко шева, той подаде на Алекс ножицата и форцепса и каза:
– Наблюдаваше ли внимателно? Добре. Сега искам от теб да направиш няколко шева в ето този мускул. Не се притеснявай, просто го направи. – Кинкейд проследи с поглед как тя мушка и изважда иглата, завършвайки първия шев, и кимна. – Добре се справяш. Правила ли си го и преди?
– Майка ми беше лекар. – В главата си чуваше гласа на майка си: „Завърти китката, скъпа, продължавай по-смело“. – Упражнявахме се върху пилешки бутчета. Казваше, че било почти същото, като да зашиеш истински човек.
– Боже, напомни ми да не се отбивам у вас за вечеря – обади се фермерът.
Алекс не се отдели от Кинкейд чак до мръкнало, а когато напусна сградата, отпред я чакаше Крис заедно с Хъни. Което беше малко странно. Откъде знаеше, че е тук? Определено нямаше как да звънне тук-там по телефона. Да не би да я следеше? Това не беше добре.
В сравнение със сутринта разговорът сега не вървеше; не си казаха нищо повече от: „Здрасти, как си, чудесно, това е добре“. Щом се озоваха на улицата на Джес, която беше задънена, Крис слезе от коня си и изчака, докато Алекс прибере Хъни в гаража на края на пресечката, след което я изпрати до къщата на Джес. Тя му пожела лека нощ и му благодари, а той само кимна, без да обели нито дума, и това беше всичко.
Което я устройваше.
На втория ден Крис се появи отново, но не и на третия, четвъртия, петия или шестия. Вместо него я ескортираше Грег, който не спираше да ù надува главата за Тори. За разлика от Крис, Грег беше приказлив и сантиментален. Тъкмо от него Алекс научи на кое място в града складираха доставките – раници, храна, дрехи. И също, че югозападният край е най-слабо охраняван.
– Имаме даже и няколко склада за бензин – каза ù Грег. – Дълго време източвахме бензина от коли, камиони и изобщо каквото ни попадне. Напролет ще го използваме за тракторите и за верижните триони.
– А защо не го използвате сега? – попита тя. – Снегомобилите не работят ли?
– Разбира се, но ги пазим само за спешни случаи. Освен това ще мине страшно много време, преди да започнат отново да произвеждат бензин. Изразходваме ли запасите си, край. Може да намерим начин да изпомпваме бензина от резервоарите под бензиностанциите, за тази цел обаче имаме нужда от инженер. Но дори да се доберем до него, в един момент горивото все пак ще свърши, което е малко плашещо. Но както и да е, Съветът иска да водим независим и прост начин на живот, също като амишите. Каквито в известен смисъл бяхме преди... нали знаеш. По тази причина много от къщите разполагат с ръчни помпи и други такива съоръжения за вода. Без тях щяхме да загазим сериозно.
По тази логика, помисли си Алекс, Питър, Крис и всички останали трябваше отдавна да са навлекли еленовите кожи, да са захвърлили пистолетите и да са се въоръжили с лъкове и стрели. Или със сопи.
– Ами хората, които отказвате да приемете в града? Нали не ги отпращате просто ей така с празни ръце?
Грег сбърчи притеснено чело.
– Не, разбира се, би било много... нечовешко. Всеки от тях получава раница с провизии. Храна и вода за два-три дни.
– Ами оръжие? Не мислиш ли, че ще им трябва?
– Да, но... – Грег се почеса по носа. – Нали биха могли да ни застрелят.
– Имаш право. – Алекс кимна към пушката му и рече: – Хубава е. Това е „Хенри“, нали?
– Да, бива си я – ухили се Грег. – „Биг Бой Магнум“, четиридесет и четвърти калибър. Има страхотен обхват. А за патрулите имам един „Бушмастър М4“. Разполагаме с добър арсенал.