– Супер. Къде го държите?
– Всеки има по две-три оръжия у дома, но повечето боеприпаси държим заключени в сградата на кметството, в мазето точно под затвора. Амунициите също са там. Това е може би най-сигурното място в града.
Е, това не беше никак добре. Как да измисли задоволителен претекст, който да я отведе в мазето, откъдето би могла да открадне малко амуниции? Май щеше да се наложи да задигне оръжието от нечия къща. Дали Джес нямаше оръжие? Най-вероятно не, тъй като беше жена. Тогава от някой от мъжете, може би от Кинкейд...
Щеше да измисли нещо. Просто се налагаше.
Неделя беше ден за църква. Съветът седеше на столове с високи облегалки, подредени на амвона, докато Преподобния водеше сутрешните служби – едната ранна, а другата по-късна – и всички жители на града посетиха или първата, или втората. Джес, разбира се, накара Алекс и останалите момичета да присъстват и на двете, което беше истинска скука. Службата отговори до голяма степен на очакванията й: малко проповеди, няколко песни, церемония, после още песни и накрая: „Вървете си и нека ви бъде отредено място сред праведните“. В проповедта на Йегър стваше дума за един „прекрасен нов свят“, за това, че светът можел да бъде по-мрачен от самия мрак и защо Господ допускал хората да страдат толкова, с други думи дрън-дрън. Освен за Откровение и за отровната звезда на име Пелин, Преподобния, изглежда, обичаше да говори и за притчите, в които ставаше дума за братството: Яков и Исав, Исмаил и Исаак, Каин и Авел. Според Преподобния Променените носеха белега на Каин, порочността на Исмаил и дълбоката примитивност на Исав. Каин не беше проблем, но доколкото си спомняше, Яков беше измамил баща си, а пък Абрахам просто не можеше да държи закопчан ципа на панталоните си. Нямаше никаква представа обаче как всичко това рефлектираше върху Исав, който беше само един космат и трудолюбив селянин, работещ за хляба на масата си, или върху бедния Исмаил, чието единствено престъпление беше, че се е родил. Но съдейки по каменния поглед, с който Джес се взираше в Преподобния, докато той редеше високопарни слова за братството – и по нейната бяла и непроницаема миризма, която сякаш се усили – Алекс стигна до заключението, че в тези истории имаше нещо, което засягаше някакво болно място у нея.
Но както и да е, помисли си Алекс. Отдавна вече не намираше упование в господ и в религията. А и точно на нея нямаше какво да ù обясняват що е то мрак. Та тя вече е била там, познаваше мястото, имаше си даже и тениска.
След две седмици, една сряда, Алекс изхвърча от къщата на Джес и завари отпред Крис, който я чакаше задно с Хъни.
– Здрасти – каза тя с неподправена изненада. – Реших, че вече ще ме охранява Грег. – Осъзнала със закъснение как прозвучаха думите ù, тя додаде: – Тоест, мислех, че си зает...
– Така беше – отвърна той и ù подаде поводите на Хъни. Леката усмивка се изниза от лицето му. Той се обърна, сложи си слънчевите очила и скочи на гърба на червеникавокафявия си жребец. После ù хвърли един поглед и рече: – Ето че се върнах. Имаш ли нещо против?
– Разбира се, че не. – Страните ù пламнаха, но дали беше от яд, или от притеснение, не можа да реши със сигурност. Той не каза нищо повече, така че тя се качи на коня и двамата потеглиха, а копитата на животните трополяха глухо по прясно натрупалия сняг. Алекс почака, докато се отдалечат от къщата на Джес, след което го заговори отново:
– Е... къде беше? За нови провизии ли?
– Ъ-хъм.
– И... къде?
– Наоколо – отвърна той, вперил поглед право напред. – Близо до Орен.
– О! – Чудеше се какво да каже. – Това не е ли много далече?
Той сви отсечено рамене и отвърна:
– Не чак толкова. Само на десетина километра на север.
Алекс знаеше къде се намира Орен и определено не бяха само десетина километра.
– Това, което търсехте, нямаше ли го по-наблизо?
Той се поколеба, преди да ù отговори; Алекс почти виждаше как зъбците на мозъка му се задвижват.
– Спомних си, че в Орен има библиотека на колела.
Алекс се обърка за момент, но после си припомни разговора между Крис и директора на училището.
– Изминал си целия този път само заради някакви книги?
– Не бяха само книгите. Имаше и други неща.
– Намери ли библиотеката? Колко книги бяха останали вътре?
– Всички, доколкото успях да преценя. Библиотеката излъчваше – в гласа на Крис се прокрадна нотка на тъга – такова спокойствие.
В съзнанието на Алекс изникна образът на библиотеката: приветлива, уютна и доста голяма каравана, пълна с книги.