– Колко книги успя да донесеш?
– Всичките.
– Всичките ли? Но това са много каруци?
– Не беше чак толкова трудно. Питър не беше особено доволен, но все пак зимата е дълга, а и надали ще намерим други книги.
– Кой знае? – отвърна Алекс. – Може ние да ги напишем.
Този път той я погледна.
– Искала си да станеш писател?
– Не съм мислила много за бъдещето. – И това беше самата истина. За нея бъдещето се бе свеждало само до очакването на края.
– Док казва, че си много добра. Като негова асистентка имам предвид.
Тъй като думите му не прозвучаха като въпрос, Алекс не отговори.
– Някога искала ли си да станеш лекар?
– По-рано да.
– И какво се промени?
– Знаеш как е – отвърна тя неопределено. – Просто реших, че има и други възможности.
През останалата част от пътя яздиха мълчаливо. На вратата на хосписа Крис я спря:
– Почакай малко. – Той бръкна в якето си и извади отвътре тънка правоъгълна черна кутия. – Реших, че може да са ти от полза.
Тя отвори кутията. Вътре имаше чифт дамски слънчеви очила. Олекотената пластмасова рамка беше сиво-зелена на цвят, а стъклата бяха кехлибарени.
Когато вдигна поглед към него, забеляза, че е свалил очилата си. В тъмните му очи се четеше нерешителност, миризмата му също беше различна: все така мрачна и хладна, но в същото време примесена с нещо сладко и тръпчиво... Ябълка?
– Спортни са – каза той. – Стъклата са поларизирани и удароустойчиви, така че трябва да изкарат доста дълго.
Очилата бяха много скъпи и много хубави, помисли си тя, и освен това трябваше да ги приеме. Да откаже, би било тесногръдо и дребнаво. Но не искаше нито да го окуражава, нито пък да започва да го харесва. Искаше само да измисли начин да се измъкне от тази ситуация.
– Благодаря – отвърна тя, след което затвори кутийката и му я подаде: – Но нямаше нужда.
За част от секундата по лицето му премина израз на болка, но бързо изчезна. А ароматът на ябълки се изпари в мига, в който взе кутийката от ръцете ù.
– Както искаш – отвърна той. – Няма проблем.
57
Постъпи като пълна глупачка.
Трябваше да приеме очилата.
Каква идиотка!
Когато се замисли, Алекс си даде сметка, че Крис бе яздил сред касапницата и хаоса, които царяха извън пределите на Рул, изминавайки толкова много мили, за да осигури на шепата деца книги, които да четат. При все това бе намерил време да помисли дори и за нея. Представяше си го как броди по пустите улици, криволичи между труповете на хора и развалените автомобили и в същото време се оглежда за Трансформирани, за възможна засада или за идеалния чифт слънчеви очила за едно момиче, което едва познава и което, предвид нейната репутация, спокойно би могло да ги захвърли в лицето му.
Както и бе направила. Дори да нямаше нужда от него, да злобее заради самото злобеене, просто не беше в неин стил. Каква идиотка.
Кинкейд я задържа до късно, почти до девет, но когато Алекс най-сетне се втурна към изхода, Крис го нямаше там. Това беше добре. Истинско облекчение. За първи път се случваше обаче Крис да не е повикал някой друг, който да я чака. А може би това, че я оставяше да се върне сама, беше знак, че вече ù вярва. Не, след случилото се сутринта беше по-скоро едно огромно „майната ти, скъпа“.
– Слава богу, че си тук – извика Лорета, една от санитарките. Тя беше дебела жена, без талия и подстригана на паница. – Крис искаше да му се обадя, веднага щом Мат те пусне, но аз се залисах в работа и забравих.
Алекс усети радостна тръпка. Облекчение. От което се почувства още по-объркана. Едно на ръка беше да се смята за глупачка, а съвсем друго да осъзнае, че всъщност я е грижа дали той не ù се сърди.
– Той тук ли е?
– Да, но... – Лорета постави ръка на рамото на Алекс и зашепна поверително. – В момента е в крилото на хосписа. Ще отида да го доведа.
– Остави на мен. – Алекс тръгна по коридора. – Коя стая?
– Тази на Делмар. – Лорета се спусна подире ù. – Виж, ще ми отнеме само секунда. Ти по-добре изчакай отвън.
– Няма нужда. – Алекс четеше имената на табелките: Холтър, Джеймс, Мичъл. И тогава забеляза тази, която търсеше. Остъклената врата зееше наполовина отворена, а по стъклото играеха неясните оранжеви пламъчета на запалените свещи. Усети топлия въздух, който идваше от газовия нагревател в стаята. Добре, щеше да му се извини, че се бе държала като идиотка или... нещо такова. – Ей сега се...