Думите застинаха на устните ù. Погледът ù се спря на единственото легло в стаята и на мъжа, който лежеше в него. Беше изпит и слаб като скелет и изглеждаше толкова измършавял и съсухрен, че един по-силен порив на вятъра, помисли си Алекс, щеше да направи костите му на пух и прах. От носа му излизаше зелена тръбичка, закрепена на ушите и на брадичката му. Алекс реши, че мъжът е още жив, понеже на всеки пет секунди той примигваше като костенурка: бавно и протяжно.
Крис седеше с гръб към вратата, но Алекс забеляза книгата и долови тихото боботене на гласа му, докато той четеше.
Нещо я накара да запази мълчание и да се измъкне безшумно навън, така че Крис да не я усети. Така и направи. Лорета, която я чакаше на няколко крачки от вратата, ù махна да я последва. След като стигнаха на пръсти до средата на коридора, жената се наведе към нея и прошепна:
– Когато е в града, всяка вечер чете на най-болните. Така поне имат какво да очакват. Но не му казвай, че знаеш. Не иска хората да научават. Предпочита да не се вдига шум около него.
– Няма проблем – отвърна Алекс все така смаяна. „Ето защо е винаги тук, когато свършвам работа.“ И тогава осъзна, че причините да го харесва и уважава бяха много повече, отколкото бе очаквала. – Ще се престорим, че нищо не се е случило.
– Добре – отвърна с облекчение Лорета. – Ето какво ще направим. Ти се върни обратно, сякаш тъкмо излизаш навън, а аз ще почакам малко и ще го доведа. Обикновено се измъква през страничната врата за конете.
Алекс направи, каквото ù каза Лорета. След около пет минути до слуха ù достигна глухият тропот на конски копита и тогава пред нея се появи Крис, яхнал Нощ, и стиснал в ръка юздите на Хъни.
– Здрасти – рече той унило. – Съжалявам.
– Няма нищо – отвърна тя и се метна на седлото на гърба на Хъни. Яздиха мълчливо в продължение на десет минути, докато тя най-сетне събра кураж и попита: – Е, какво прави днес?
Не виждаше лицето на Крис, тъй като беше тъмно, но усети погледа му.
– Какво те е грижа? – отвърна той.
Е, това определено ù затвори устата. Повече не обелиха нито дума. На улицата на Джес той махна към фенера, обозначаващ мястото, където стоеше стражарят, а на нея рече:
– Можеш да слезеш тук. Аз ще прибера Хъни.
– Мога да я прибера и сама – отвърна тя.
– Добре – рече той. – Както искаш.
Когато подминаха къщата на Джес, тя се обърна към него:
– Слушай, тази сутрин...
– Не се тревожи за това – прекъсна я той.
– Почакай. – Тя поведе Хъни към гаража и се обърна към него. Изобщо не можеше да види лицето му, тъй като нямаше луна. – Слушай, исках само да...
– Не го прави, моля те. Каквото и да имаш да ми казваш, не искам да го чуя.
Думите му я зашлевиха като шамар.
– В такъв случай не слушай, но не можеш да ми попречиш да говоря – отвърна тя.
– Е, добре, изплачи си болката.
– Боже, опитвам се да ти се извиня, а ти изобщо не ми помагаш.
В миризмата, която се излъчваше от него, не настъпи никаква промяна. Освен че сенките станаха още по-плътни.
– Няма нужда да ми се извиняваш.
– Напротив – отвърна тя доста по-високо, отколкото възнамеряваше. Сигурно се беше увлякла, тъй като забеляза, че петното бяла светлина, показващо местоположението на стражаря, се плъзна към тях. Тя сниши глас и додаде: – Държах се като пълен кретен. Ти постъпи толкова мило, а аз буквално те заплюх в лицето. Не беше длъжен да осигуриш книгите, но все пак го направи. Можеше да отбиеш номера, като донесеш само няколко, но не го направи. Вместо това намери начин да домъкнеш дотук цялата проклета библиотека. На всичкото това отгоре не си забравил, че нямам слънчеви очила, и си обикалял из целия град, за да търсиш. Изложил си се на риск, въпреки че навсякъде е пълно с канибали, обирджии и хора, които се опитват да ни убият и които са деца като теб и мен. Така че... съжалявам.
– Добре, приемам извинението, доволна ли си? А сега може ли да приберем Хъни?
Всичко се случи на светлината на един фенер „Коулман“, но както очакваше, Крис изобщо не махна оглавника на Нощ, нито пък отведе коня в гаража. Вместо това го яхна отново и протегна ръката си. А когато Алекс го изгледа изненадано, той рече:
– Хайде. Ще те повозя до къщата.
Без да обели нито дума, Алекс се метна на седлото зад него.
– По-добре се дръж – рече той. Мракът, който го обгръщаше, остана непокътнат, но когато обви ръце около кръста му, тя почувства топлината на гърба му с тялото си.
През краткото време до дома на Джес двамата яздиха мълчаливо. А когато стигнаха до къщата, Алекс слезе от седлото и каза: