Животът ù придоби определен ритъм: работата с Кинкейд, домакинските задължения в къщата, ездата с Крис. Двамата се чувстваха добре заедно. Отношенията им можеха да се нарекат дори приятелски, въпреки че не бяха приятели. След онази вечер в дома на Джес Крис отново се бе скрил в черупката си, обгърнат плътно в сенки, сякаш се притесняваше, че бе казал повече, отколкото е трябвало. Но това не я тревожеше. Тя също си имаше своите тайни, а и бездруго не искаше да го опознава прекалено добре. Осъзнаваше и причината за това. Том също би разбрал. Все едно да дадеш име на врага си. И тогава никога не би могъл да дръпнеш спусъка.
Алекс се страхуваше. Беше започнала да забравя Ели и Том.
Нощем, докато Сара спеше, тя се опитваше да елиминира далечния пукот на пушките и да си припомни лицето на Том, мириса му, някакъв ярък момент, каквото и да е. Но колкото по-упорито се мъчеше да улови някой от тези спомени, при всеки отекнал изстрел те се пукаха като сапунени мехури. По-лесно би било да задържи в ръцете си шепа мъгла. А Ели се бе превърнала само в неясно розово петно.
От тези усилия се чувстваше премаляла и готова да се разплаче, разяждаха я отвътре, докато накрая устата ù не се изпълваше с вкус на ръжда. Нещо с нея не беше наред и може би то нямаше нищо общо с чудовището. Къде се изгуби онази Алекс, която бе грабнала праха на родителите си и бе избягала? И която бе казала на Барет: „Този път ще се играе по моята свирка“. Да пукнеше, ако знаеше.
Може би Рул всъщност я убиваше лека-полека с обещанието за сигурност. Тя се криеше в ъгъла като подплашен заек, надявайки се, че никой няма да я забележи. А може би бе позволила на Рул да я зарази с отровата си. Градът бе пречупил волята ù, накарал я бе да забрави коя е всъщност и към какво се стреми.
Никога не бе позволявала на чудовището да ръководи живота ù, а начини за борба имаше много. Тогава защо не се бореше?
Защото нещо в нея се променяше. Отново. Усещаше го съвсем ясно, докато изпадаше бавно, но сигурно в това сковаващо волята ù примирение.
„Както когато ми поставиха диагнозата. Преминах през различните етапи на гнева. Първо бях шокирана, а после ми дойде до гуша и взех да се боря като луда... и накрая ме обзе вцепенение. Казаха ми, че това била фазата на приемане, но не беше така. Човек изпада в такова състояние, когато е изправен пред два възможни избора: да живее с чудовището в себе си или да се самоубие.“
Само че никой нямаше да ти позволи да се самоубиеш. Това беше престъпление и бе глупаво. Докторите не биха ти помогнали – нали ги чакаше сигурен затвор. Познаваше едно момиче, също в последна фаза на болестта, което бе опитало да се самоубие. С хапчета и „Джак Даниелс“. След като изпомпаха стомаха ù, докторите я изпратиха в психиатричното отделение, защото решиха, че е депресирана.
Пълни глупости. Нека някой се опита да живее с едно такова чудовище в мозъка си, да видим тогава дали няма да се депресира.
В такъв случай имаш само две възможности. Или се научаваш да живееш заедно с чудовището, или правиш каквото бе направи тя – carpe diem[38] и бягаш.
А сега беше моментът да избяга. Зима или не, трябваше да се махне оттук, преди да е станало прекалено късно. Вярно, че сигурно щеше да намери смъртта си, при това съвсем сама, но ако изчакаше още малко, имаше опасност да приеме заблудата, че Рул, животът, който бяха предначертали за нея, и Крис са най-добрата ù възможност. И тогава щеше да се примири с онова, което те искаха.
Сега като се замислеше, всъщност чудовищата бяха две – това, което се бе настанило в главата ù, и Рул.
И в двата случая щеше да бъде еднакво мъртва.
„Бягай! – рече си тя. – Бягай, глупачке, бягай!“
Само че не избяга. Не можеше да избяга. Просто... не можеше.
59
В навечерието на Коледа в Зоната нахлуха грабители. Които и да бяха те, явно смятаха, че всички в Рул пият пунш и пекат кестени (тук вече грешаха), но тъй като Питър си беше Питър – винаги на бойна нога – патрулите бяха готови. Стражарите държаха Алекс и момичетата залостени в къщата, където те прекараха по-голямата част от вечерта скупчени около печката, докато навън се водеше напрегната битка, ехото от която достигаше до тях: накъсана стрелба, отделни гърмежи и оглушителният рев – по всяка вероятност на автоматични пушки. Другите момичета бяха задрямали, но Алекс седеше будна, със зачервени очи и толкова напрегната, че по кожата ù лазеха тръпки. Мислите се блъскаха хаотично в главата ù, като един страх пораждаше друг. Отначало тя хранеше прибързани надежди, че ще съумее да се измъкне в настъпилата суматоха, ала сега не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Крис, който водеше битка някъде там и можеше да бъде застрелян. Беше ли в безопасност? И какво изобщо ставаше там? Боже, защо не ù позволиха да им помогне.