Мъжът издаде висок хриплив крясък и заотстъпва бързо назад – блъсна се в едно дърво, извиваше се, мяташе се и се въртеше в някакъв безумен, паникьосан танц.
В следващия миг Алекс чу непогрешимия пукот на изстрел, последван от властна заповед:
– Повикай кучето си!
Отвъд реката Алекс зърна още един мъж, който излизаше от гората с вдигната нагоре пушка. Този беше доста по-млад, по-близо до нейната възраст, с лице, покрито с мръсотия, и мазни кестеняви къдрици, залепнали за челото.
– Повикай го! Направи го веднага! Побързай!
– Мина! – извика Алекс, след което додаде отчаяно: – Мина, ела тук, пусни, пусни!
Невероятно, но свърши работа. Мина отскочи назад и се спусна към нея, след което се обърна и се притисна към Алекс, сякаш искаше да застане между нея и разбеснелия се мъж. Алекс се отпусна на колене и прегърна кучето, сключвайки ръце на тила му.
– Добро момиче, стой тук, стой!
Подивелият мъж изрева. Чертите му се изопнаха, от окървавеното лице очите светеха като фарове, неземни и безумни.
– Джим! – изкрещя мъжът с пушката. – Джим, ела тук, насам!
Подивелият мъж – Джим – се обърна рязко към него. Миризмата на смърт и умопомрачение се излъчваше от всяка пора на тялото му и го обгръщаше с плътна и душна воня, осезаема като дим. Джим отметна глава назад и нададе свръхестествен, зловещ вой, който я прониза чак до мозъка на костите: звук, който никога нямаше да забрави.
– Боже, прости ми – рече младият мъж и натисна спусъка.
Куршумът улучи Джим между очите и изскочи от другата страна в миш-маш от кръв, мозък и кости. Ръцете на Джим се отпуснаха сковано и безжизнено от двете му страни, сякаш беше марионетка, останала внезапно без своя кукловод, след това краката му се подгънаха и той полетя от брега на реката. Главата му се удари в един камък, след което течението подхвана тялото и го повлече надолу. И ако кракът му не бе попаднал сред потока от камъни, носен от реката, водата сигурно щеше да го изхвърли в плитчините. А когато няколко мига по-късно водата пламна във виненочервен въртоп, който прерасна в огромен черен водовъртеж, зрението на Алекс се замъгли, а мислите ù се разбъркаха.
– Алекс? – Гласът на Ели звучеше, сякаш идваше от много далече. – Алекс, добре ли си?
„Не, не, май не съм.“ Алекс започна да пропада във водовъртежа, който я засмукваше и теглеше все по-надолу и по-надолу. „Мисля, че губя съз...“
22
Когато се събуди, светлината си бе отишла, обгръщаше я тежък и душен мрак, главата ù се пръскаше от болка. Не можеше да помръдне, не виждаше, така че си помисли: „Това беше. Свърши се и сега умирам“. Изпусна дълга, тиха въздишка.
– Алекс? – Металически звън проряза мрака, а после и лъч бяла светлина, след което усети ръцете на момичето да се увиват около врата ù. – Алекс?
– Ели – въздъхна тя облекчено. Опита се да освободи ръцете си от огромната фланелена блуза, с която беше облечена, и да се измъкне от спалния чувал. Физическото усилие ù причини главоболие, но тя не му обърна внимание. – Здрасти – рече тя и прегърна момичето по-силно. – Добре ли си?
– Аз с-съм добре. – Ели кимна с глава към врата ù и от очите ù закапаха сълзи. – Толкова... толкова ме беше с-страх, че може да си умряла...
– Ей, добре съм, и двете сме добре. – В този момент осъзна, че като изключим блузата и гащите, не носеше нищо друго и кожата ù беше подгизнала от пот. В ъгъла светеше мътночервеното око на газов нагревател и тя си помисли: – „Палатка. Намирам се в палатка.“
Тогава спомените ù се върнаха: глутницата диви кучета, реката, онази задушаваща воня на смърт, Джим и...
– Ели, къде сме?
– В палатката на Том. Не помниш ли?
– Не. Всъщност спомням си онзи тип с пушката...
– Това е Том.
– Том.
– Да, Том Идън. Той те донесе в палатката и се погрижи за главата ти. Каза, че в армията човек се научавал на доста неща.
– Главата ми... – Плъзна ръка по косата си и напипа груба четвъртита превръзка, под която нещо я бодеше: шевове. Сигурно изобщо не е била на себе си, след като не е усетила нищо. – Колко време съм спала? Какъв ден е днес?
– Четвъртък. Спа непробудно цял ден вчера чак досега.