– Той кървеше ли?
– Джим ли? Да, но и с мен беше така. С Ърл също.
– Как умря Ърл? – Но предусетила какъв ще бъде отговорът, додаде: – Джим ли беше?
Том стисна ръката ù с въздишка, след което я пусна.
– Отначало Джим беше добре, но после главоболието му се върна, по-силно и от преди, след което паметта му започна да отслабва. На втората сутрин не знаеше за какво служи лъжицата. Това състояние продължи само секунда, но беше наистина зловещо, а след това към лъжицата се добавиха много други неща. Като че ли паметта му беше пълна с дупки.
Божичко, колко познато ù звучеше това.
– Колко време мина преди – препъна я думата, – преди да се промени?
– Всичко отиде по дяволите в края на втория ден. Бяхаме се разположили на лагер, най-вече защото Джим бе спрял да говори и само гледаше в една точка, също като мъжете, оцелели след избухването на самоделно взривно устройство или пък виждали неведнъж как други хора биват разкъсани. Бойна умора, следвоенен шок... нали знаеш. Бях отишъл за вода и тогава чух изстрелите. Но докато се върна, всичко беше приключило. Успях да гръмна два пъти с пушката, но каква полза от това?
Гласът му пресекна. Тя зачака търпеливо.
– Предполагам, че Ърл е бил убит, защото се е поколебал или защото е стрелял напосоки. Джим беше бърз, преди да изгуби разсъдъка си. А после, ти го видя с очите си, беше вече побъркан и бърз. Навярно Ърл не е могъл да повярва, че собственото му дете иска да го убие. След това, което се случи, не можах да си тръгна. Все се надявах, че Джим ще дойде на себе си. Отне ми известно време, докато хвана следите му. В каквото и да се бе превърнал, вътре в него все още живееше частица от стария Джим. Знаеше как да прикрива следите си. Това беше част от обучението ни. Тогава на пътя си взех да намирам разни животни. Личеше си, че нещо е минало през тях, нали се сещаш какво имам предвид? – Алекс кимна и той продължи: – Тогава чух виковете на Ели и... – Той разпери ръце. – Останалото го знаеш.
– Съжалявам, че се наложи да застреляш приятеля си – рече тя.
Преди Том да отклони погледа си, тя зърна внезапна искра в очите му.
– Знаеш ли кое не ми е ясно? Защо не аз или Ърл? Защо Стан умря? И защо – от всички нас – само Джим?
– Не е бил само Джим – отвърна тя.
– Да, Ели ми разказа за онези деца. Но пак не разбирам защо.
– Ами ако има нещо общо с възрастта?
– Какво имаш предвид?
Идеята току-що ù бе хрумнала и затова не беше сигурна къде ще я отведе.
– Аз съм на седемнайсет, почти осемнайсет. Ти си на...
– Двайсет. През декември ставам на двайсет и една.
– Джим по-голям ли беше, или по-малък от теб?
Той се замисли за момент.
– Не беше много по-голям от мен. Може би на... двайсет и четири – двайсет и пет.
– Може би тогава при по-възрастните промяната протича по-бавно?
– Може би. – Том се почеса по главата. – Но това не обяснява смъртта на Стан. С теб сме по-малки от Джим, но сме приблизително на една и съща възраст с онези подивели деца, които сте срещнали. Явно не е само възрастта, защото ние с теб сме добре. Също както и Ели.
„Засега.“ Не го беше споменал, но и бездруго се подразбираше. Мълчанието ù продължи още миг. Огънят изпука. Лумна дъжд от искри, а после угасна. Уханието на Том, този разнороден мирис на мускус, докосна едно местенце дълбоко в гърдите ù. Но това я накара да се замисли за нещо друго.
„Кучетата надушиха Джим също като мен. А аз надуших онези деца за разлика от Ели. Но какво означава това?“
– Какво ще кажеш за обонянието? – попита тя.
Том изглеждаше объркан.
– Какво обоняние?
– Ами, Джим... той оплакваше ли се, че усеща странни миризми, преди да се промени?
– Не – отвърна Том. – Не помня такова нещо.
Тази нощ луната беше зелена.
25
Шумът ги застигна два дни по-късно, все още на няколко километра от хижата. Отначало Алекс реши, че може да е едър качулат кълвач, тракащ по ствола на някое дърво. Ала щом се приближиха, осъзна, че никое животно не издаваше звука, който се чуваше. Накъсано боботене на механичен чук: тапа-тапа-тапа-тапа.
Кучето беше нащрек, замръзнало на трите си здрави крака.
– Какво е това? – попита Ели. Изпитваше умора от няколко километра насам, ала Том бе настоял да продължат. А когато момичето отказа да помръдне от мястото си, той я взе на ръце и без да се оплаква, заизкачва с мъка почти отвесния криволичещ участък от пътеката. Сега обаче Ели се измъкна от ръцете му, разцъфнала в широка усмивка. – Но това е машина. Том, това е двигател!