За разлика от хижата. Разположена на каменисто плато, цялата хижа грееше, а от всеки един прозорец на ниската правоъгълна сграда струеше ярка светлина. Приличаха на масленожълти правоъгълници, пръснати по земята. Алекс виждаше ъгъла на едно кресло, поставено с гръб към прозореца, както и кула от книги, наредени върху ниска масичка за кафе. През отворените прозорци се лееше музика и те слушаха как Мик Джагър оплаква своето непостигнато удоволствие, само за да отстъпи пред крясъците на Робърт Плант за някакви очи, пламтящи в яркочервено. Имаше толкова много светлина, че прозорците на сградата далече вдясно блестяха. Вероятно гараж: Алекс зърна парче чакълеста настилка.
– Погледни кучето – прошепна ù Том.
Послуша го. Мина се взираше в хижата по-скоро с любопитство, отколкото с тревога. „Не по начина, по който реагираха ония подивели кучета, когато надушиха миризмата на Джим“ – помисли си тя. А после, чувствайки се леко глуповато и надявайки се, че Том няма да забележи, предпазливо подуши въздуха. Единственият мирис, който долови, беше на пушек, примесен с креозот. Камина или може би външно огнище, но това беше всичко. Никаква миризма на смърт, което все още нищо не значеше. Боже, превърнала се беше в копой.
– Щом кучето не е разтревожено, може би всичко е наред – каза Том. – Отивам да проверя.
– Почакай – спря го с ръка Алекс. – Трябва да дойда с теб.
– Ще се оправя. Участвал съм в много разузнавателни акции.
– Там нямаше ли някой, който да ти пази гърба? Ако остана тук, ще бъда прекалено далече, за да уцеля нещо с мозберга.
– Повярвай ми, наложи ли се да стреляш по хора, ще бъда безкрайно щастлив, ако се намираш възможно най-далече от мен.
Тя настръхна.
– Не ме подценявай. Не за първи път хващам оръжие.
– Казвам само, че има минимални шансове да се появи нещо, по което да стреляме.
– Щом е така, защо изобщо водим този разговор?
– Винаги ли си толкова опърничава?
– Да, винаги – обади се Ели.
– Хей – възрази Алекс.
– Това не е нито Ирак, нито Афганистан – рече Том. – Само ще хвърля едно око. Освен това някой трябва да остане тук с Ели.
– Поне вземи кучето.
– Том, Алекс е права. Мина е обучена да търси бомби.
– Вие двете гледате твърде много филми. Там няма никакви бомби – отвърна той, но все пак взе кучето със себе си.
Видяха как мракът поглъща първо Мина, а после и Том. Робърт Плант бе спрял да крещи на висок глас сънищата си. На негово място сега звучеше блусарска китара и се нижеха рими за някакъв фукльо. Алекс не знаеше песента. Взираше се така упорито, за да долови и най-слабия признак на движение – навън или вътре в къщата – че очите ù сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.
– Алекс?
Не изпускаше Том из очи, когато той се стрелна надясно, на безопасно разстояние от струящата през прозорците жълта светлина, която се изливаше върху скалите, и се насочи към гаража.
– Какво?
– Съжалявам.
– За какво?
– За това, че те нарекох „опърничава“. Тоест, това е вярно само понякога.
– Присмял се хърбел на щърбел.
– Какво?
– Няма значение. – Тя се обърна и стрелна момичето с широка усмивка, която вероятно щеше да остане незабелязана в мрака. – Всичко е наред.
– Просто не исках да бъда сама... О, погледни, ето го, ето го!
Том изникна от тъмнината вдясно от тях. Беше приклекнал ниско долу с глава, приведена под нивото на прозореца. Мина беше само тъмно петно, почти невидима. Двамата се шмугнаха под левия прозорец, след което изчезнаха. Алекс наблюдаваше как Том повдига леко глава, за да надникне вътре, след което отново се скрива и приведен се промъква до предната врата. Видя го как се стрелва бързо, преминавайки вдясно, и напрегнато зачака да чуе гърмежа на изстрел. Такъв не последва. Миг по-късно Том и кучето се вмъкнаха в постройката. Забеляза ясно как той влиза в стаята вляво и спира за миг, за да погледне книгите. После посяга към нещо, а миг по-късно Били Джоуел замлъква, след което не се чува нищо друго освен ломотенето на генератора. След още една минута, която ù се стори като двайсет, на вратата изникнаха тъмните силуети на Том и Мина. Тогава той им махна с ръка.
– Да вървим – рече на Ели, след което улови китката на момичето, понечило да хукне напред. – Първо аз.
– Защо?
Долови със слуха си как Ели подбелва очи, но не се усмихна.
– Защото съм опърничава и ако Том е пропуснал нещо, не могат да стигнат до теб, без да минат през мен.
Хижата беше пуста и студена.
– Който и да е бил тук, се е изнесъл набързо – каза Том. Посочи към масичката за кафе. До книгите имаше две препълнени чинии с вкаменени спагети и три канчета с недопито белезникаво кафе. В единия от ъглите беше свряна червена дървена закачалка с два кожуха – единия мъжки, среден размер, а другия дамски, малък размер – и рейнджърска шапка в цвят каки. Тъкана черга лежеше пред каменното огнище, а в сивата пепел вътре се валяха няколко обгорели цепеници.