– Ама че бъркотия – подхвърли Ели.
– Къде може да са отишли? И защо? Нищо не разбирам – каза Алекс. Чувстваше се неспокойна, по кожата ù пъплеха мравки. В хижата се долавяше миш-маш от миризми: на гниеща храна, сивкава пепел, препарат за миене на съдове, металическия дъх на засъхнала мръсотия и дори острия аромат на ментова дъвка, скътана най-вероятно в някой от онези кожуси. Но никаква смрад на мъртво животно, нито на мъртва плът, което беше добре. И все пак обстановката беше доста необичайна. Погледът ù пробяга по библиотеката, пълна с евтини романи, и по касетофона с ретро вид до нея, който се крепеше на разнебитена масичка от борово дърво, отрупана с касети. Най-вероятно компилации, помисли си тя, съдейки по касетата, която все още се намираше в замлъкналия сега плеър. След като дни наред бяха разчитали единствено на няколкото електрически фенерчета и на лагерния огън, сега изкуствената светлина ù се стори прекалено ярка и болезнена за очите, причини ù физическо страдание. Шумът от генератора бе притихнал до приглушено боботене.
– Храната е стара, но генераторът все още работи. Освен осветлението какво друго зарежда с енергия?
– Не много неща – отвърна Том. Когато се обърна, за да посочи зад себе си, дървеният под изскърца. – Хладилникът, доколкото знам. Касетофонът. В кухнята видях телевизор, така че на покрива вероятно има сателитна чиния. Но това е без значение, тъй като сигурно не работи. В кухнята има печка на дърва – една от онези прастари чугунени чудесии с фурна – както и ръчна помпа за вода. Тоалетни и душове няма. Сигурно има външен клозет.
– Няма душ? – попита Ели дълбоко смаяна.
– Само едно дървено корито в кухнята до печката и голяма стара гъба. По-бодро, хлапе. Амишите също се къпят така. Хващам се на бас, че в момента хорицата в Орен правят тъкмо това.
– Да, ама аз не съм от амишите, нито пък съм от Орен – изсумтя Ели.
– Ами отоплението? – обади се Алекс. – Печките гълтат доста електричество.
– Да, права си. В спалните няма камини, но има отдушници. Така че някъде тук трябва да има преносими печки. Всъщност пералня и сушилня не намерих.
– Искаш да кажеш, че перат дрехите си на ръка? – каза Ели. – На ръка?
– Вероятно. – Том се почеса по главата. – Тук има нещо много странно. Хижата ми се струва прекалено опразнена.
– Няма дори радио. Нали знаеш, ако стане нужда, да повикаш помощ. – Когато Том поклати глава, Алекс понечи да изтъкне, че това е някакво жалко подобие на рейнджърска хижа, но накрая каза само: – Но защо са оставили генератора да работи, когато са заминавали?
– Вероятно, за да могат да намерят обратния път – предположи Ели. – Навън е много тъмно.
– Не може да не знаят пътя, миличка – обади се Том.
– Тогава сигурно са оставили лампите да светят, за да може такива като нас да открият хижата и да се приютят вътре.
Том и Алекс се спогледаха уплашено.
– Боже, как не се сетих за това – рече Том.
Алекс си представи как лумва внезапна светлина, последвана от бумтежа на експлозия. „Спокойно, това тук не е Афганистан.“
– Навсякъде ли провери? Тук вътре е чисто, нали? Ами навън?
– Доколкото видях.
– Ами гаражът?
– Надникнах едва за миг. Имаше само купчина инструменти, може би един-два снегохода, но със сигурност видях един джип и... сега като се замисля...
– Какво?
В очите на Том се четеше странен израз.
– Там имаше и един доста стар камион.
– Един момент. Не беше ли споменал, че по-старите камиони и автомобили може би се движат? – А когато Том кимна, додаде: – Защо не са го взели тогава?
– Може да няма гориво – предположи Ели.
– Напротив, до гаража видях подземна помпа.
– Е, и? Може да не са успели да напълнят резервоара.
– Или просто камионът не е толкова стар, колкото предполагам. Зърнах го само за момент. – Том се замисли за миг, след което рече: – Вижте, ако беше капан, досега да се е случило, каквото е имало да става. Повечето взривни устройства се задействат посредством опъната жица, а що се отнася до мобилните телефони, те не могат да бъдат използвани, тъй като не работят. Освен това отворих всяка врата, всеки шкаф, дори килера. От друга страна обаче...