– Том? – Не чу гласа си, но усети как думата вибрира в гърлото ù. Все още полузашеметена от гърмежа, тя се опита да се обърне. „Боже, дано не е мъртъв!“ – Том? – В следния миг той постави ръка върху нейната и в гърдите ù нахлу вълна на облекчение. Долови ниското боботене на гласа му, но не можа да различи думите. – Какво?
– Бомба капан. – Устните му бяха на ухото ù. – Добре ли си?
– Да, така мисля. Ами ти?
– Добре съм.
Усети как тежестта на тялото му изчезва. Звънтенето в ушите ù бе изтъняло до високо пищене, което ù позволи да долови лая на кучето от спалнята над главите им. Главата ù щеше да се пръсне от болка, а когато седна на пода, мракът наоколо се завъртя.
Том насочи лъча на фенерчето си към нея.
– Сигурна ли си, че си добре?
– Да. – Тя заслони очите си с ръка от силната светлина и тогава съзря Ели, която седеше свита на няколко крачки от нея с широко отворена уста и стичащи се по страните ù сълзи.
– Алекс, добре ли си? – Момичето плачеше и крещеше едновременно. – Добре ли си?
– Тя е добре. – Том вдигна Ели на ръце и я притисна към гърдите си. – Шшшт, спокойно, скъпа.
– Но тя едва не умря! – кресна Ели. Тя сграбчи с ръце ризата на Том и зарева: – Щеше да умре заради мен! Ако не бях толкова любопитна, ако ви бях изчакала, тя нямаше да...
– Ели, вината не е твоя – отвърна Том. – Не ти докосна сейфа. А Алекс. Не си направила нищо лошо. Освен това Алекс е добре. Ето, виж!
Алекс си помисли, че бе извадила голям късмет. Силният гърмеж бе разместил покривалото, разкривайки ловната пушка, закрепена между две кутии с насочено към сейфа дуло. Искрата от изстрела бе запалила плата, който все още изпускаше миризма на изгоряла вълна. Тъй като вече знаеше какво търси, Алекс с лекота забеляза свързаната със спусъка жица и я проследи до капана за мишки. Втора жица, изрязана от намотката на талашитеното табло, се виеше от задействания вече капан нагоре по тухлената стена, после по голите греди на тавана и накрая към горната панта на вратата на сейфа. А когато я бе отворила докрай, навитата около пантата жица се бе обтегнала, освобождавайки предпазното резе на капана, след което лостът на капана бе щракнал, а рязко опънатата жица бе задействала спусъка.
Алекс усети ръката на Том на рамото си и се обърна.
– Какво ще кажеш да се качим горе и да отпразнуваме факта, че сме живи? – каза той.
Когато Алекс най-сетне се появи в кухнята заедно с Ели, Том бе приготвил угощението: хамбургери с всички възможни гарнитури, огромна салата и пържени картофки.
– Еха – рече Алекс. – Мислех, че умееш да правиш само ракун. Къде си се научил да готвиш?
– За твое сведение обичам да готвя – ухили се той. – Майка ми е фантастичен готвач, също както и баща ми.
– Но едва ли си предвидил десерт.
– Всъщност. – Той извади кутията с бисквити „Орео“, която криеше зад гърба си. – Та-дам! Открих ги зад един чувал с кучешка храна. Има още една кутия, както и пакет „Маломарс“[14]. Май някой не е искал да дели с другите.
– Имали са куче? – учуди се Алекс и се запита: „Какво ли се е случило с него?“.
– Много мило от твоя страна, Том – рече Ели с приглушен глас. Лицето ù беше доста бледо. Никакви уверения от страна на Алекс не бяха помогнали; детето винеше единствено себе си за случилото се в мазето. Не бе продумала почти нищо, докато Алекс я съблече, изкъпа в дървеното корито, което бяха замъкнали в една от задните спални, и накрая ù облече една дамска памучна блуза и навити до прасците дънки. – Но май не съм много гладна.
– Аз пък умирам от глад. – Алекс се отпусна в един стол, взе си хамбургер и загреба пълна лъжица с майонеза.
Том се ухили.
– Нищо не възбужда апетита така добре, както едно преживяване на косъм от смъртта. Ели, вземи си, каквото пожелаеш.
– Не съм гладна – повтори Ели. Момичето наблюдаваше неуверено Мина, която се бе спуснала към купата, оставена на пода от Том, и сега буквално засмукваше храната през носа си. – Май е най-добре да си легна.
– Както искаш, скъпа. – Том сложи маруля и домат в хамбургера си, след което изцеди отгоре щедро количество кетчуп. – Можеш да правиш, каквото пожелаеш. Алекс, би ли подала майонезата?