Изобщо не ù хрумна да го съобщи по-деликатно:
– Те са мъртви.
– Съжалявам – рече той натъжено.
– Недей. Нямаше откъде да знаеш.
– От колко време си сама?
Въпросът я изненада. След първоначалния шок и неудобство – въпреки че не можеше да си обясни защо хората се чувстваха неловко, като изключим онази напълно естествена реакция „по-добре ти, отколкото аз“ – обикновено се интересуваха как са починали родителите ù. Притесняваше я начинът, по който я питаха, сякаш изпитват глад за лоши новини. Като например когато се спират, за да видят някоя катастрофа или да погледат как хранят лъвовете в зоопарка.
– От две-три години, но всъщност не съм сама. Живея с леля си близо до Чикаго. – Направи пауза. – Наистина ли смяташ, че в градовете не е безопасно?
– Зависи. – Замълча за миг, загледан в мътната вода в умивалника. – Мисля, че има начин да разберем.
Постоянният леденостуден вятър, който духаше от северозапад, от Канада, фучеше толкова силно между гредите на наблюдателната кула, че караше метала да бучи. Загърната в тежкия рейнджърски кожух, Алекс трепереше колкото от стенанията на метала, толкова и от студ. Наситената смарагдова светлина на намаляващата полупълна луна бе окъпала пейзажа в мрачни сиво-зелени оттенъци. Цветът напомни на Алекс за океана в разгара на лятото, когато цъфтят водораслите.
На самия връх на кулата, седемдесет стъпки над земята, имаше квадратна кабина, опасана с тераса от четирите страни. Вътре в кабината имаше висока до кръста маса, върху която откриха два уреда, единия в пластмасова защитна обвивка, а другия във военна, наглед тъмна, метална правоъгълна кутия с шест закопчалки. Под пластмасовата обвивка имаше дигитално, захранвано с батерии радио за предаване на къси вълни, което беше също толкова безжизнено, колкото и собствената им елетроника. Алекс държеше фенерчето си насочено към металната кутия, докато Том се опитваше да разбие покритите с ръжда закопчалки.
– Не исках да казвам нищо в присъствието на Ели – рече той и напъна последната закопчалка. – Почти бях решил да изчакам до утре, на разсъмване. Всичко изглежда по-добре на дневна светлина, но този момент е не по-малко подходящ от всеки друг.
– Какво е това? – Основният корпус на апарата беше светлосив, а лицевата му страна –сиво-зелена на цвят, също като луната, и осеяна с копчета – част от тях от типа на плъзгачите, които могат да превключват от една настройка на друга, а останалите приличаха на кръглите бутони на газовата печка на леля Хана. В средата имаше голям контролен бутон, отговарящ за черен циферблат, покрит с бели цифри и разграфен на деления. Алекс прочете удебелените сребристи букви ХИЙТКИТ, а над тях с доста по-дребен шрифт: SB – 101.
– Предполагам стар любителски радиоприемник. Виждал съм да използват такива в ловните хижи. – Том посочи навитите на ролка жици, които бяха свързани към акумулатор за кола. – Трябва ти само преобразувател като този тук, за да не изпържиш радиото, и това е всичко.
– Дали ще проработи?
– Би трябвало. Радиото е старо, което ще рече суперздраво. Работи с тръбни проводници, а не с транзистори. Това, разбира се, предполага, че някой трябва да предава.
– Е, не може да сме единствените нормални хора в целия свят – рече тя. – Сигурно има и други стари радиоприемници като този тук и дори акумулаторите да не работят, все има всякакви други батерии. Но дори и при най-лошия сценарий, ако се окажеш прав и цяла Северна Америка е засегната, нали има и други страни. Все някъде трябва да има някой.
Радиото работеше. Том занули честотата, след което започна бавно да върти стрелката на големия циферблат, като работеше с изключителна предпазливост, подобно на касоразбивач, който се ослушва за издайническото щракване на заключващия механизъм. Тъй като нямаше високоговорители, двамата трябваше да използват един и същ комплект слушалки, като Том бе усилил дотолкова звука, че статичният шум трополеше като дъжд по ламарина. Имаше много статичен шум, твърде много, каза Том, особено в такава безоблачна нощ, което означаваше, че трябва да има множество атмосферни смущения.
– Какво значи това? – попита Алекс.
– Шшт. – Той местеше голямата стрелка, като въртеше внимателно копчето с два пръста. – Мисля, че...
През статичния шум Алекс долови неясен говор, различавайки една-единствена дума: ... контрол...
– Чакай, чакай! – извика тя. – Ето там!
– Чух го, чух го. Един момент. – Радиото издаде внезапно накъсано пращене. – Ето тук – рече Том. – Струва ми се...