Алекс посочи колата си. Тойотата се намираше вляво, в самия ъгъл на паркинг близо до самотен навес с три разбити автомата за хранителни стоки. Колата беше пълна развалина, багажникът зееше разкъртен, а резервната гума стоеше подпряна на задната броня.
– Хей – извика неочаквано Ели и посочи надясно. – Погледнете натам! При тоалетните.
Един висок слаб мъж с чистобяла коса се измъкна навън през страничната врата с надпис „Жени“, което при други обстоятелства би се сторило доста странно на Алекс. Мъжът беше възрастен, приблизително колкото Джак, и носеше мърляви джинси и мръсно маслиненозелено яке. В едната си ръка стискаше бейзболна бухалка. Стори ù се необичайно познат, но Алекс успя да го разпознае едва когато човекът закрепи чифт очила на носа си.
– Но аз го познавам – учуди се тя и се наведе напред, за да погледне по-добре. После разказа на Том за училищния автобус. – Това е един от учителите. Почти съм сигурна. – Забеляза, че мъжът повдига нерешително ръка. – Ще спрем ли?
– Разбира се, че ще спрем – отвърна Ели, преди Том да е успял да се обади. – Личи се, че е закъсал. – Том и Алекс се спогледаха, а Ели додаде: – Трябва да му помогнем.
– Не, няма да спрем – заяви Том. – Вече говорихме за това, Ели. Ще срещнем много хора, които ще искат онова, което имаме. Но не можем да го поделим с всички.
– И все пак – заинати се Ели.
След кратък размисъл Том натисна спирачките, изключи от скорост и се обърна към Ели:
– Чакай тук. – А когато тя понечи да възрази, Том отсече: – Още една дума и потеглям.
– Добре – отвърна неохотно тя, след което с престорена тревога закри устата си с ръка: – Опа.
Том се опита да остане сериозен, но не успя. После се обърна към Алекс и посочи с очи към кръста ù. Тя веднага разчете погледа му и разкопча предпазния ремък на глока.
В мига, в който открехна вратата на камиона, Алекс усети онази непогрешима воня на смърт. Фините косъмчета по врата ù настръхнаха. Тогава долови от каросерията тревожното скимтене на Мина.
– Задръж, Том – обади се тя.
– Какво има? – Той беше излязъл наполовина от камиона, като държеше уинчестъра в едната си ръка.
– Мина надуши нещо. Има някаква... – Тя помириса отново въздуха, без да я е грижа как изглежда отстрани. Определено вонеше на прегазено животно – миризмата не беше силна, но идваше отблизо. – Не усещаш ли миризмата?
– Каква мириз...
– Дяволите да ме вземат – чу се мъжки глас. Тя се обърна и видя учителя, който се приближаваше тичешком, а дългата му бяла коса се вееше на вятъра, поради което приличаше на пророк от Стария завет. На носа му бяха кацнали несигурно чифт очила с телени рамки, чиято дясна леща стърчеше по-нагоре от лявата, и му придаваха вид на смахнат професор. Тогава мъжът извика:
– Боже господи, та вие... вие сте деца. Боже, не мога да повярвам. Когато чух камиона, реших, че получавам халюцинации – каза той и протегна мръсната си ръка. Подутите и възпалени стави бяха разранени до кръв, а под ноктите му се виждаше чернилка. Шията му беше почерняла от сажди и Алекс усети как от него я лъхна миризма на пушек и отчаяние, а също и още нещо, което не можа да определи. Вонята на прегазено животно не идваше от него, но тя долови съвсем ясно страха на мъжа, както и нещо друго, което я изпълваше с остро смъдящо усещане.
„Крие нещо. – Мисълта сама се появи в главата ù. – Нещо го тревожи.“
Това пък откъде ù хрумна?
– Лари Матис. – Възрастният мъж стрелна поглед към уинчестъра на Том и нейния глок, преди отново да примигне към тях. – Нямате представа колко много се радвам, че ви срещнах. Виждам, че имате и куче. Хитро, много хитро. Знаех си аз, че не с всяко дете е така, опитах се да го обясня на Марлийн, но тя...
– Чакай, чакай – прекъсна го Том. – Не бързай толкова. Какво искаш да кажеш с това „не всяко дете“? И защо смяташ, че е хитро да имаш куче?
– Слушайте сега – рече Лари и млъкна, след което изтри напуканите си устни с мазолестата длан на ръката си. – Простете. Просто отдавна съм сам, като изключим минаващите оттук хора. Не съм виждал жива душа един бог знае откога, може би от две седмици.
– Откога си тук? – попита Том.
– Каква дата е днес? – поинтересува се Лари.
– Десети ноември – отвърна Алекс.
– А нападението беше на първи октомври – ето откога съм тук. – Лари махна с бухалката към тоалетните и едва тогава Алекс забеляза нещо, което би могло да е само огромно петно засъхнала кръв, попила в дървото. – Навъртах се предимно в дамската тоалетна. По-чиста е от мъжката, пък и намерих няколко палатки и спални чували. На около километър оттук е бараката на пазача, мислех да се преместя там, тъй като взе да става студено, но... – Той сви рамене. – Така и не се реших.