Момичето се дръпна от нея.
– Не се застъпвай за него само защото ти е гадже.
Страните на Алекс пламнаха.
– Той не ми е...
– Трябваше да му помогнеш – рече детето на Том. – Ти трябва да спасяваш хората. Това ти е работата.
– Ели, аз наистина му помогнах – изрече с усилие Том. – Но не е толкова просто, колкото си мислиш. Нещата се промениха. Вече нищо не е толкова просто.
– Не е вярно. Добрите не помагат на хората да умират. Баща ми никога не би...
Том ù се нахвърли с думите:
– Да, но аз не съм ти баща, разбра ли? Баща ти е мъртъв, а аз правя, каквото мога. Съжалявам, ако не ти е достатъчно, но вече ми писна. Не съм тук по свое желание и не по свое желание се грижа за теб... – Накрая той млъкна сепнато, но непоправимото бе сторено.
Лицето на Ели се вкамени като полиран мрамор.
– Добре. – Говореше съвсем спокойно, а думите ù разсичаха въздуха като бръснач. – Хубаво.
Том беше пребледнял
– Ели, скъпа, съжа...
– Не ме наричай така – прекъсна го Ели с леденостуден глас. – Никога повече не ме наричай скъпа. Само татко ме наричаше така, но както каза, ти не си ми баща.
Алекс не смееше да си поеме въздух. Ели се извърна и впери поглед право напред.
Без да продума повече, Том включи на първа предавка и камионът потегли.
31
След предупреждението на Лари решиха да се придържат към второстепенните горски пътища. Това обаче означаваше, че придвижването им нямаше да е много бързо; шосетата не бяха в особено добро състояние, често пъти криволичеха или бяха обиколни, така че не можеха да покриват големи разстояния. Единственото обстоятелство в тяхна полза беше закъсняващият сняг. Докато Алекс шофираше, Том седеше до нея буквално в пълна бойна готовност, решен да застреля всеки разбеснял се тип, който би могъл да изскочи от гората, за да открадне камиона, или да ги убие, а може би и двете. Но никой не ги нападна, не срещнаха и никакви превъртели деца. Алекс бе смъкнала леко прозореца до себе си – за да влиза въздух, оправдала се бе тя – но засега не се усещаха никакви тревожни миризми. Минаха покрай няколко пощенски кутии, намиращи се в края на тесен черен път. Там някъде вероятно имаше къщи, но те не зърнаха нито една.
По пътя си видяха една-единствена ферма, но къщата тънеше в мрак и имаше запустял вид, а във въздуха се носеха големи черни птици. При тази гледка в гърдите ù се надигна силно безпокойство, а миг по-късно усети мириса на гнилоч, но този път наистина беше гнилоч. Забеляза купчинки мокра вълна в опасаната с ограда кална морава – овце умрели от глад – а когато изтроплиха покрай една заградена нива, пуфтенето на мотора накара гаргите да се вдигнат на облак във въздуха. След малко птиците се спуснаха обратно и продължиха да се хранят с труповете на кравите, повечето от които бяха толкова подути, че приличаха на балони, които всеки миг ще се пръснат. Лешояди се караха за останките на животните, а малко по-нататък Алекс зърна две охранени сиви лисици, които дърпаха чифт черва. Единственото животно в полето, което все още стоеше на крака, беше един уморен наглед стар товарен кон, който преживяше невъзмутимо растящия там буренак. Когато минаваха покрай него, конят повдигна глава.
– Спри. – Том скочи от камиона, развърза портичката на оградата и се качи обратно. – За да може да излезе, когато му свърши тревата.
– Защо просто не го застреля? – измърмори Ели, но Том не отговори.
При падането на нощта бяха изминали малко под сто и петдесет километра, последните трийсет от които по един криволичещ възтесен път, не по-широк от самия камион. Картата на рейнджърите беше безполезна; тъничката червена завъртулка, обозначаваща горския път, бе преминала в прекъсната линия, учтив топографски намек за неасфалтиран път. Ако можеше да се вярва на високата суха трева, избуяла като индиански гребен точно посредата, никой не бе минавал от години по този път – просто една тясна бразда сред безлюдната пустош. Камионът подскачаше и се друсаше с немощен рев и докато скоростта им падаше – от петдесет на трийсет, от трийсет на двайсет – нощта се просмукваше в плътните облаци, наливайки ги с черно мастило.
– Трябва да спрем – каза Алекс. – Дори с фарове не се вижда нищо.
– Така е. Погледни натам. – Том посочи надясно. – Прилича на част от стара ограда.
На неясната светлина Алекс забеляза разнебитен стълб, килнат на една страна като Кулата в Пиза. Оттатък земята беше равна, открита и обрасла с треволяк, навярно част от изоставено старо пасище. Тя натисна спирачките, изключи от скорост и изгаси мотора.