– Защо изобщо разговаряме на тази тема? – Тя отстъпи леко назад. – Нямам намерение да го обсъждам.
Ръката му се стрелна и улови нейната.
– Не бива да бягаме от проблема. Трябва да поговорим за това сега, докато все още можем.
– Том, от тогава минаха седмици.
– Но това не означава, че сме в безопасност.
Тя също го знаеше.
– Но защо смяташ, че може да се случи на теб? Никой от нас не е застрахован. Нито аз, нито дори Ели.
Той поклати глава.
– Не и тя. Мисля, че е прекалено малка. Самата ти го каза, дъщерята на Лари е била в цикъл. Хормоните ù...
– Знам какво казах. – Тя дръпна ръката си и се освободи. – Хормоните не са единствената причина. Те влияят по различен начин на момичетата и момчетата, а нека не забравяме Джим. Той също се промени, но чак след два-три дни, докато трансформацията на децата, които видях, бе приключила още на първия ден, за някакви шест-седем часа. Лари спомена, че част от децата в групата се променили веднага. Затова смятам, че хормоните и възрастта не са единствените фактори. – А когато лицето му придоби замислено изражение, тя додаде: – Том, ще ме застреляш ли, ако се променя? Без дори да си сигурен, че промяната не е временна?
През погледа му премина сянка на нерешителност, ала това беше само за миг, след което от кожата му се разнесе онзи познат мирис на почистващ разтворител и оръжейно масло, който бе доловила за първи път от Лари. Накрая Том изпъна гръб и рече:
– Да, ще го направя. Със сигурност няма да ми е лесно, но...
Дори да не беше миризмата, която го издаваше, Алекс пак знаеше истината.
– Ти си лъжец. Не си могъл да го направиш, въпреки молбите на онзи твой приятел. Том, ти си войник, но не си убиец, нито пък аз.
– И все пак убих Джим.
– Това беше различно.
– Нищо подобно. Просто се наложи да реша кой трябва да умре. – Гласът му беше суров, почти гневен. – Повече не ми обяснявай, че не мога да направя онова, което трябва.
– Нямах това предвид – отвърна тя с по-малко ентусиазъм отпреди. – Но нали тъкмо ти каза, че това било съдба? А също и причината да не се предадеш.
– И сега не се предавам. Просто се опитвам да предвидя нещата. Виж, ако промяната бе засегнала самата теб, ако съществуваше и най-малката вероятност да нараниш мен или Ели, щеше ли да искаш да остана със скръстени ръце? Пък да става каквото ще?
– Не. – Цялата ù решителност се изпари и раменете ù се отпуснаха. – Не бих искала да нараня никого. – „Най-малко теб.“
– Същото важи и за мен. Затова трябва да си обещаем един на друг. – Той пристъпи към нея и пое ръцете ù в своите. – Моля те, Алекс, трябва да знам, че ще направиш всичко възможно, за да защитиш Ели, а също и себе си.
Наистина искаше да му обещае. Но онова, което Том бе казал миналата вечер, я накара да се поколебае: „А може би взаимно се спасихме.“ Защо Том да има нужда от спасяване? От какво? Или от кого? Замисли се за всички онези дълги нощи, през които, въпреки цялата си смелост, а сега и готовност за саможертва, дори не бе мигнал. За разлика от последната нощ, през която бе спал непробудно. Какво се бе променило?
„А може би взаимно се спасихме.“
Това ли беше? Но от какво би могла тя да спаси Том? От това да се върне на фронта? Може би. Ами идеята за Канада, въпреки че границата е толкова далече? Това ли беше? А може би бе дошъл тук да потърси някакъв знак? Знак за съдбата си?
Дали не се бе спасил от самия себе си?
– Том – започна тя, – защо дойде тук? Та ти не живееш тук; мястото ти не е тук. Каза ми, че било съдба – това, че си намерил мен и Ели и си се озовал на правилното място в правилния момент. Затова ли дойде тук, да намериш съдбата си? Или да потърсиш нещо друго? – Тя вдигна ръка и я постави на бузата му. Пръстите ù бяха ледени за разлика от кожата му, която гореше. – Том... нали не си дошъл тук, за да умреш?
Всички тези въпроси би могла да зададе сама на себе си. Миризмата му се промени и тя долови острото поемане на дъх, усети с дланта си внезапния шок и тогава разбра, че думите ù бяха попаднали право в целта. Лицето му се сгърчи от силно вълнение и той притисна ръката ù към бузата си.
– Алекс – рече с пресипнал глас – нямаш представа какво съм... какво съм извър...
Пронизителен звук, остър и ясен, разсече въздуха. Алекс си пое дъх, който заседна на топка в гърлото ù. Познаваше този звук. Това беше свирката, която бе дала на Ели: „Просто я надуваш и ще те чуят дори в съседния щат“.