– Том – изрече настойчиво тя. – Ели...
– Знам. – Том скочи от мястото си, спусна се към палатката, пресегна се вътре и се върна заедно с уинчестъра. Писъкът на свирката прозвуча отново – ясен и отчетлив като лъч ярка светлина в иначе тъмна стая – след което се чу лаят на кучето, слаб, но непогрешим. Том се втурна към обраслото с треволяк поле. – Хайде!
Тя грабна мозберга, вдигна го над главата си и се втурна през буйната растителност след Том, който беше по-висок и с по-дълги крака, така че с лекота би я изпреварил по равното. Да тичаш по асфалт или по утъпкана пътека, беше много по-различно, отколкото да газиш през високата трева, където усещаше ботушите си натежали и тромави сред плетеницата от бурени, които сякаш имаха дълги и жилави пръсти, увиващи се около глезените ù. А далеч пред нея, стигнал вече до гората, Том се спря и се обърна назад.
– Продължавай! – махна му Алекс, чула отново лая на кучето. – Ще те настигна!
Том кимна, след което се обърна и се скри сред дърветата. Минута по-късно Алекс се измъкна от полето, ала от Том нямаше и следа. Границата между полето и гората беше рязка, тревата изведнъж отстъпваше пред плетеницата от храсти, ограждащи дърветата, а по-нататък се разстилаше заглушаващият стъпките килим от борови иглички, вече покрит с пелена от сняг. Някъде отпред Алекс чу кучето.
– Ели? – извика тя и отново се втурна напред. За разлика от полето гората все още тънеше в сумрак, в ранните часове на утрото светлината проникаваше трудно тук и въздухът беше студен и влажен. В него се преплитаха твърде много миризми, така че тя не можа да различни мириса нито на Ели, нито на Том, нито дори на Мина. Свирката изпищя отново, а лаят на кучето прозвуча още по-разпалено, пронизително и почти без да спира.
„Нещо не е наред.“ – Ботушите ù трополяха глухо по замръзналата земя. – „Нещо не е наред, нещо се е объркало.“
Сред дърветата право напред се мярна късче небе, просека, а малко по-нататък Алекс зърна нещо ръждивочервено – якето на Том. Кучето приличаше на тъмно петно, което танцуваше в краката на Том, след което се стрелна нанякъде. Тя отвори уста, за да извика, ала нещо в позата на Том накара гласа ù да замре в гърдите. Той повика Мина, след което я улови за каишката. Но защо? Тя забави крачка...
И тогава сбърчи нос, доловила внезапно някаква противна смесица от миризми: на пържен лук, мръсни чорапи и развалени зъби.
Точно зад нея.
Тя изохка сподавено, след което се завъртя на пети, освобождавайки предпазителя с палец...
Жената имаше бледо изпито лице, оградено от къдрава сива коса. Може би в някой друг живот, преди този кошмар, е обичала да пече шоколадови курабийки за внуците си, но не и сега.
Тя забеляза пушката на гърдите на Алекс.
– Недей.
33
– Мъртва ли е? – попита Ели.
– Не съм сигурна. – Бяха накарали двете момичета да се отдалечат от камиона и сега Алекс трябваше да проточи врат, за да надникне сред високите треви. Успя да различи кучето, проснато на покритата със сняг земя, и тогава ù се прииска да знае командата, с която да го накара да млъкне. За жалост обаче не я знаеше и когато кучето не спря да лае, единият от двамината мъже – които бяха доста стари, на възраст горе-долу колкото Лари, помисли си Алекс – реши, че от пушката му би излязла чудесна бухалка за бейзбол. Но може би така беше по-добре. Защото въпреки удара в главата, кучето все още имаше шансове. Докато с един куршум всичко щеше да свърши. Алекс забеляза, че гръдният кош на животното се повдига с мъка и се спуска и после пак се повдига. – Не, все още диша. Само са я зашеметили.
– Те ме накараха да надуя свирката. – Ели изгледа свирепо жената. – Тя каза, че не го ли направя, щели да застрелят Мина.
– Още има такава опасност, ако не млъкнеш – рече иззад пушката жената.
– Спокойно, Ели. – Алекс отправи поглед към Том, който събираше голямата палатка. Докато той работеше, по-възрастният от двамата мъже държеше пушката си насочена към гърба му. Другият, който бе фраснал Мина по главата, бе опаковал вече войнишката палатка и сега тършуваше из каросерията на камиона. Бяха открили всичките им оръжия с изключение на ножа в ботуша ù и глока, който все още лежеше скрит в кобура на кръста ù под кожуха, който бе взела от хижата на рейнджърите. Молеше се никой да не я накара да разкопчае кожуха. По-голямата част от амунициите, които бяха взели от сейфа с оръжието, бяха прибрани в отделна платнена чанта, която по-младият от двамата мъже току-що бе изровил от багажа им.