– Намерих я. – Лицето на мъжа изглеждаше така, сякаш някой го бе изгладил с ютия още като бебе. – Тука има четирийсет и пети калибър, има деветмилиметрови и двайсет и втори калибър за букмарка.
– А за пушката и за винтовката и за ловната пушка? – извика жената през рамо.
– Всичко е тук. – Плоската мутра закопча ципа на чантата. – Аз взимам уинчестъра. Писна ми от тия пикливи двайсет и втори калибър. С тях нищо не можеш да гътнеш.
– Абсолютно нищо няма да гътваме – изсумтя по-възрастният. Той беше плешив, закръглен и червендалест, долната част на лицето му бе покрита с гъста четина, както и с плътна мрежа от спукани капиляри. – Човек никога не знае какво може да му потрябва. Взимаме всичко наше и тяхно.
– Но това е равносилно на убийство – заяви Том, след което пристегна чувала на раницата. – Да ни вземете всичко – храната, оръжието и камиона – е все едно да ни застреляте още тук и сега.
– Ако кажеш, може да го уредим – отвърна Плоската мутра. – И без това е по-добре да не ни се мотаете в краката.
Том не му обърна внимание.
– Моля ви, оставете ни поне една пушка или лъка и една от раниците – обърна се той към плешивия. – Нали не смяташ, че мога да спукам гумите със стрела? И без това прибрахте всичко друго. Оставете ни поне някакъв шанс за оцеляване.
Алекс забеляза колебанието, изписало се на лицето на по-възрастния мъж. Плоската мутра вероятно надуши какво става, защото се обади:
– Ей, я си затваряй устата. Не го слушай, Брет.
– Моля те – повтори Том.
– Казах ти да си затваряш устата.
– Съжалявам, но не мога да ви помогна – отвърна Брет. – Ще ми се да можех, но няма как. Ние сме трима и ни чака дълъг път, докато се придвижим на юг. Чух, че там имало военен бежански лагер. Ако сте достатъчно умни, вие също ще тръгнете натам.
– И с какво да го направим? Та вие ни взехте всичко – отвърна Том.
– Тогава вървете пеша, също като нас – обади се Плоската мутра. – Наоколо ферми и трупове колкото щеш, благодарение на такива като вас.
Страните на Ели пламнаха.
– Не сме направили нищо лошо. Моят дядо също умря. А вие сте само едни негодници с пушки!
Алекс забеляза сянката на вина, прекосила лицето на Брет, което явно не убягна и от вниманието на Том, защото той каза:
– Брет, бащата на това момиченце е бил войник. Загинал е по време на мисия в Ирак. Служил е на страната, а сега ти обричаш на смърт детето му!
– Брет – обади се предупредително жената.
– Не можеш да я оставиш тук, Брет – продължи Том. – Не си такъв човек.
На лицето на Брет се изписа колебание.
– Бихме могли да я вземем с нас. Може да ни е от полза. Нали казаха, че военните непременно те пускали в лагера, ако водиш със себе си дете, което не се е променило?
– Какво ще кажеш за Рул? – обади се Плоската мутра. – Нали помниш, чухме, че пускали вътре без значение дали водиш деца, или не. Е, с деца е по-добре, разбира се.
– Какво? – извика Ели.
– Не – отсече Том и пристъпи напред. – Брет, знаеш, че това не е вярно. Щом искаш камиона, твой е. Но ни остави някакви провизии. Като изключим камиона, не сте в по-изгодна позиция от нас самите. Рано или късно всички ще останем без храна.
Брет поклати глава.
– Аз обаче чух друго. Самото правителство създавало тези лагери. И ги снабдявали с провизии, също като в Ню Орлианс.
– Нима? Може да си чул разни слухове, Брет, но ние също научихме това-онова. В страната няма никакво правителство. С източното крайбрежие е свършено, човече. Там нищо не работи.
– Вашият камион обаче върви.
– Защото е много стар. Военните може би са подсигурили част от оборудването си срещу подобен род атаки, но не са проведени никакви тестове, и ако трябва да бъда честен, това са пълни глупости. Брет, не се надявай в скоро време нещата да се оправят.
– Това вече го знам. – Лицето на Брет стана мрачно. – Когато онова нещо се случи, жената на Харлан се строполи мъртва. А след ден аз също изгубих жена си заради един от вашите.
– Съжалявам за загубата ти – отвърна Том. – Но ние не сме се променили.
– Засега. А когато това стане, нещата, които имате, няма да ви трябват повече.
– Ами ако не се променим? Оттогава минаха седмици. Ако е вярно това, че в лагерите и градовете пускат хора с деца, тогава военните знаят, че не всяко дете ще претърпи трансформция.
– Видя ли, Брет? Точно както ти казах – заяви жената с покровителствен тон. – Военните те пускат вътре, ако водиш дете със себе си. От по-големите няма полза; с тях ще си навлечем единствено неприятности, но малкото момиченце...