– М-мисля, че повече н-няма да мога да вървя – каза той.
– Днес обаче вървя.
– Т-твърде б-бавно.
– И какво от това? Няма да те изоставя.
– Ще с-се наложи. – Той отпусна глава назад и притвори очи. Устните му бяха нацепени и разкървавени.
– Ти никога не би изоставил нито мен, нито Ели. Ако се стигне дотам, дори би ни носил на гръб.
– Н-не бъди толкова сигурна в т-това.
– Мога да направя носилка.
Той едва-едва поклати глава в знак на отрицание.
– С-само ще те за-за-забавя. Доникъде н-няма да стигнем т-така. Сама ще б-бъдеш по-бърза.
Така беше, и тя го знаеше. Сама щеше да изминава два пъти по-голямо разстояние за два пъти по-малко време и ако се придържаше в югозападна посока, рано или късно щеше да стигне до Рул. Ако Лари се окажеше прав – и ако можеше да се вярва на Марджъри, Брет и Харлан – хората там със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Том.
От друга страна, можеше да се окаже вярно нещо друго, казано от Лари: „Ще ви застрелят на мига“.
– Засега няма нужда да взимаме решение. Съгласен? – Тя го разтърси лекичко. – Нали разбираш малко от медицина? Няма ли да е по-добре, ами, да разкараме тая гадория оттам, какво ще кажеш?
– Н-няма да навреди – кимна вяло Том.
– Добре, дай ми само пет минутки. Ще хвърля един поглед на колите. Можем да използваме поне постелките. Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да лежиш на пода.
Тъй като тойотата беше най-близо до входа, тя претърси първо нея. Колата беше празна и студена като хладилник. Докато нареждаше припряно постелките на предната седалка, дъхът ù излизаше на облачета пара и тогава ù хрумна една мисъл: „Багажникът.“ Тя се пресегна, напипа бутона вдясно, натисна го и накрая чу как багажникът се отваря с щракване.
Джакпот. В багажника имаше сгъваема лопата и три сигнални ракети. Ако се наложеше, биха могли да използват ракетите, за да запалят огън. Но дали не можеха да използват ударника и след това? Том сигурно щеше да знае.
Лопатата беше предназначена за лагеруване, имаше триъгълна стоманена глава и подвижна дръжка, която се отвиваше, разкривайки петнайсетсантиметрово острие на трион. Тя разпъна дръжката до пълната ù дължина и изпробва тежестта на инструмента в ръката си. От състоянието на острието можеше да допусне, че лопатата никога не е била използвана.
Отстъпвайки назад с постелката на багажника, Алекс зърна едно бяло-червено ъгълче, което се подаваше изпод резервната гума. Тя остави постелката настрана и посегна към цветния предмет. Не беше ли това...?
Опита се да потисне лекия приток на адреналин, който бе изпитала, но в мига, в който докосна с треперещи пръсти картонения предмет, разбра, че е познала, и тогава издърпа внимателно кутията „Малборо“. Интересно място, където да криеш тайните си запаси, но след като бе чувала за хора, които складираха дрога в резервните гуми, може би нямаше нищо чудно, че не искаш жена ти или мъжът ти да разбере, че още не си скъсал със стария навик. Кутията „Малборо“ проскърцваше в ръцете ù и миришеше на студен катран. Цигарите не я интересуваха. Но ако някой бе скътал пакет цигари за черни дни в багажника, тогава щеше да му трябва и огънче.
Боеше се да провери, но все пак го направи. В кутията имаше три цигари...
Най-накрая изпусна въздуха в гърдите си.
И един кибрит. Бялата някога кутийка сега беше сива на цвят. Думите под стилизираната чаша за мартини все още се четяха – ЕДИ МАРТИНИС – а отдолу с доста по-ситни букви бяха изписани адресът и телефонният номер на ресторанта. Подържа кибрита няколко секунди в ръката си с мислите: „Гледай сега. Вътре няма да има никакви клечки. Нито една“.
Но клечки имаше: половин дузина.
– Том! – нададе тя писък. Силно въодушевена, Алекс се дръпна от багажника, привела глава и хванала лопатата в едната си ръка и кибрита в другата, когато вонята на гнила плът си проби път през заседналата в ноздрите ù миризма на сух тютюн.
По-късно щеше да си зададе въпроса дали събитията биха се стекли другояче, ако не бе вдишала дълбоко мириса на „Малборо“. Но това щеше да стане чак по-късно.
Но сега пред нея стоеше не едно, нито дори две деца.
А цели три.
35
Две момчета и едно момиче стояха съвсем наблизо, на не повече от двайсет крачки, между нея и входа на газостанцията. Съдейки по листата и клонките, оплетени в косата на момичето, Алекс предположи, че тримата бяха дошли от гората зад газостанцията. Децата бяха много мръсни и носеха пъстър асортимент от дрехи, които нямаше как да са техни. Момчетата бяха по-големи, вероятно в началото на двайсетте. По-голямото, върлинесто с обрасла черна коса, носеше обточено с козина розово дамско яке. Другото момче, което беше много дебело, бе надянало останките на дрипаво черно пончо, толкова износено, че в него приличаше на трътлест Батман, преминал през машината за рязане на документи.