– Том – повика го тя надвесила се на колене над него. Въпреки че ножът бе изстинал до матовооранжево, тя продължаваше да усеща излъчваната на вълни топлина и знаеше, че стоманата е още гореща. – Напълно сигурен ли си, че няма друг начин?
– От-отрежи го въ-възможно най-бързо. Ще се опитам да н-не мърдам. Като махнеш кожата, ще се наложи... може да се наложи да с-срежеш по-дълбоко. То-топлината ще ти помогне с-с кървенето. Щом гнойта почне да изтича, с-спираш. Сама ще... раз-збереш кога – изрече той на пресекулки. После извърна глава настрани и простена сподавено. Той затвори очи и сви ръце в юмруци, ала въпреки това тялото му се разтърсваше от дълбоки тръпки, които не можеше да контролира. – Ще с-се опитам да... да с-се стегна, но каквото и д-да кажа, Алекс... не спирай. Довърши нещата до к-край...
„О, моля те, господи!“ – помисли си тя, втренчила поглед в бедрото на Том и в почернялото, гневно око на раната. „Моля те, спаси го, моля те, помогни ми.“
Гледала беше филми, в които хората изравяха куршуми с голи ръце. В тези филми раненият губеше съзнание, ако болката се окажеше твърде силна.
Но това не беше нито филм, нито книга.
Всъщност беше много, много по-лошо, защото Том изобщо не изгуби съзнание, а издържа само три секунди, след което започна да крещи.
– Това е най-доброто, което можах да направя. – Тя изтри сълзите му с палец. Опустошеното му от болка лице беше мъртвешки бледо, очите му бяха хлътнали в лилаво-черни кръгове. Месестите ръбове на раната зееха, а бедрото беше набраздено с тънки струйки яркочервена кръв, но изглежда бе останала много малко гной. Във въздуха се носеше воня на мъртва плът, на вряща гной и на сварена кръв. Тъй като постелките под крака му бяха подгизнали от гнусната слуз, тя ги завлече навън и ги хвърли в снега, след което събра постелките от изоставения ван. Отворената рана на бедрото му бе наквасила с чист бърбън, а потта от челото му избърса с една събрана на топка, пълна със сняг риза. – Миришеш на кръчма.
– Аха. – Изтощеният му поглед се спря на шията ù. – М-много с-синини.
Все още усещаше гърлото си натъртено.
– Трябваше да видиш другия тип.
– Не се... не се шегувай. Беше на к-косъм. Не м-мога да те загубя...
– Никъде няма да ходя – отвърна тя със съзнанието, че щеше да бъде принудена. Избърса засъхналата кръв от гърдите му. Торсът му беше осеян с други, по-стари рани, покрити с лъскави белези.
– Ш-шрапнел – прошепна той, доловил въпроса в докосването на пръстите ù. – От взрив п-преди шест месеца. Трябва д-да видиш как за-задействам детекторите за метал на летищата.
– Ами този? – Тя докосна малките белези под лявата му мищница, които приличаха на следи от изгаряне. Но щом се наведе по-близо, успя да различи буквите:
ИДЪН
Томас А.
И някакви цифри. „Номер на социална осигуровка – помисли си Алекс. На следващия ред пишеше: О ПОЛ[27], а отдолу: Католик.
– Татуировка? – учуди се тя.
– Аха. Викаме им „вечен паспорт“. Понякога от теб не остава много след... – Той преглътна. – Нали знаеш.
– Том. – Тя протегна ръка, за да отметне влажната коса от челото му. Устните му бяха бледи, прозрачни като стъкло. – Какво ще правим сега?
– Ще с-се придържаме към п-плана. – На лицето му се появи принудена усмивка, която скоро изчезна. – Ще... ще тръгнем на с-сутринта. Т-трябва ми само малко по-почивка.
Трябваше му много повече от това, даде си сметка тя. Нощта прекараха в задната стаичка на магазина, върху наредените една върху друга автомобилни постелки. А няколко часа преди разсъмване, Том изгуби съзнание или просто заспа – не беше сигурна кое от двете. Тя се изтегна от лявата му страна и прегърна тялото му толкова плътно до себе си, че чуваше биенето на сърцето му. Беше изтощена, но не смееше да заспи, защото се страхуваше, че когато се събуди, ще го намери мъртъв. Но лека-полека мислите ù избледняха и тя се унесе...
Все същият сън: онзи, в който виждаше как хеликоптерът отнася майка ù и баща ù в снежната буря. Хеликоптерът започва да се издига като балон, пълен с хелий, все по-нагоре и по-нагоре и накрая – в най-високата точка на небето и в зенита на нощта – избухва в огнено кълбо от пламъци.
Алекс не беше там. Заради бушуващата буря тя бе останала вкъщи сама, докато майка ù изпълняваше лекарските си задължения, придружавайки някакъв пациент, нуждаещ се от спешна евакуация. Баща ù се бе озовал на борда по една-единствена причина – като всички ченгета, които винаги реагираха първи, той също бе преминал курс по сърдечна реанимация и затова зае мястото на медицинския техник, който, изпаднал в шок от бурята, бе отказал да пътува.