Но всъщност хеликоптерът не бе избухнал в огнено кълбо от пламъци. След като бяха транспортирали пациента здрав и читав, хеликоптерът бил отлетял на път за дома и тогава се блъснал в някакво възвишение. Но това не се превърна в трагедия, нито в поредния Четвърти юли, въпреки че избухналият пожар е бил толкова силен, че се наложи да идентифицират пилота и родителите ù по зъбите.
Тогава беше на четиринайсет. Не бе усетила нищо в мига на катастрофата: нито някакво предчувствие, нито сеизмичен трус, нито разтваряща се под краката ù бездна. Беше будна, наблюдаваше как снежинките се вият в златен ореол около уличната лапма в края на пресечката и чакаше полицейската кола на баща ù да се появи иззад ъгъла. Дори си го представяше: първо ще види светлината от фаровете, а после и самата патрулка, която изскача от снежната вихрушка, както става насън.
И тогава наистина се появи една патрулка, но Алекс веднага разбра, че това не беше колата на баща ù. Неговата беше по-нов модел, бяло-черна. А колата, която спря на улицата, беше по-стара и цялата в черно. Но въпреки това не я осени никакво прозрение; дори когато видя полицаите да слизат от колата и да се отправят към предната веранда – дори когато позна стария партньор на баща си – продължаваше да не проумява какво става. Тя напусна мястото си до прозореца и бавно зашляпа с чехлите към предната врата, като все така не разбираше нищо. Отключи секретната брава, отвори вратата, усети нахлулия в къщата студен повей... но пак не разбра. Но как да разбере, като нито за миг не бе допускала, че нещо лошо може да се е случило – до мига, в който разпозна пастора от тяхната църква.
И тогава разбра.
Кошмарът започна след месец. А след година се появи миризмата на дим и леля Хана я заведе при онази психиатърка, която взе да дърдори какви ли не глупости, че Алекс била Дороти, а родителите ù били отлетели в Оз, и тям подобни врели-некипели. Според психиатърката сънят бил свързан с убеждението на Алекс, че родителите ù са живи някъде там горе.
Алекс реши, че психиатърката не е с всичкия си. Родителите ù бяха мъртви. И тя го знаеше. Сънят беше свързан с това, че влакът на живота ù бе дерайлирал, избухнал бе пред очите ù, оставяйки след себе си само пепел.
Нещо, което се случваше отново, този път с Том.
Когато тя се събуди, кожата на Том лепнеше. Треската се бе засилила, а сърцето му препускаше бясно в гърдите и Алекс разбра, че повече не можеше да чака. Трябваше да доведе помощ, иначе Том щеше да умре. Би могъл да умре, преди да е успяла да се върне, но въпреки това не можеше просто да седи и да чака.
Том настоя тя да вземе пистолета.
– Може да ти потрябва. – Кожата му беше по-бяла от сол и толкова прозрачна, че виждаше мрежата от тънки сини венички под очите му. Поне треперенето бе престанало, макар и само временно. – Аз никъде няма да ходя.
– Не затова се притеснявам. Ако някой се появи тук, ще имаш нужда от пистолета.
– Ако някой нахлуе в магазина – като онези деца от вчера – няколко куршума едва ли ще ги спрат. Освен това не мисля, че имат достатъчно мозък, за да го направят. Те са прекалено едностранчиви.
Алекс не беше чак толкова сигурна в слабоумието на децата канибали – поне знаеха как да се пазят от студа – но разбираше накъде бие Том. Ако бяха планирали атаката и бяха действали заедно, децата можеха с лекота да надвият и двама им, но въпреки това не го сториха. „Момичето беше въоръжено със сопа, а момчето, което намушках, бързо схвана за какво служи ножът, но и двамата действаха поотделно. Ами ако това нещо се промени?“
Том вдигна ръката си и докосна лицето ù. Пръстите му бяха ледени.
– Моля те, вземи го. Ако нещо ти се случи, за мен също няма да има надежда.
Наум си рече, че ако носи открито оръжието, шансовете ù да бъде застреляна нарастваха многократно. А като се имаше предвид възрастта ù, биха могли да я застрелят дори без предупреждение.
– Добре – отвърна тя, след което учуди сама себе си, като се наведе и го целуна. Тя смяташе да се отдръпне, но тогава той плъзна ръка в косите ù, опря длан на тила ù и целувката се превърна в нещо, което Алекс не искаше да свършва и което, боеше се тя, можеше никога повече да не се повтори. Целувката изпълни сърцето ù, сгря кръвта ù и ароматът на Том, остър и странен, я погълна, надвивайки почти напълно задушния мирис на болест и разлагаща се плът. Каквито и тайни да криеше той, това не беше лъжа.