Когато най-накрая се откъснаха един от друг, той рече с приглушен глас:
– Най-сетне. Нещо, за което си струва да живееш.
Лицето му засия с някаква нова светлина и тя осъзна, че никога не би събрала кураж да тръгне, ако сега се разплаче.
– Да не си посмял да умреш.
– Още не съм за отписване. – Но тогава по лицето му отново пробяга една мигновена и неразгадаема емоция. – Алекс, онова, което се случи, преди да изгубим Ели... Трябва да ти разкажа...
– Недей. – Тя закри устните му с ръка. Ако ù разкажеше, дали нямаше да умре? Не ставаше ли точно така, когато хората от книгите и от филмите правеха признания? – Недей. Вече няма значение. Ще ми кажеш, когато се върна.
Той улови ръката ù и рече:
– Напротив, за мен има значение. Имам нужда да ти разкажа. Моля те, просто ме изслушай. – Той направи пауза, затвряйки очи под напора на друга болка, която носеше вътре в себе си.
– Спокойно, тук съм – отвърна тя. – И те слушам.
– Ти беше права. – От ъгълчето на окото му се отрони една-единствена сълза и изчезна в косата му. – За това, че търся съдбата си. Сега няма... не мога да ти кажа всичко. Моментът още не е дошъл. Но искам да знаеш едно. – Той отвори очи и впери в нея трескавия си поглед. – Намерих я. Намерих съдбата си.
– Аз също – отвърна искрено тя. За първи път от цяла вечност насам мислеше за бъдещето и искаше Том да бъде част от него. Тя го целуна отново, запечатвайки вътре в себе си чувството, вкуса и аромата му.
След това затвори вратата, заключи я и го остави там.
37
Ако се придържаше към главните пътища и вървеше все на югозапад, щеше да се натъкне на хора много по-рано, отколкото ако бе поела към Рул. Но това решение имаше и хубава, и лоша страна: лошата беше, че оцелелите бяха по-склонни първо да стрелят и чак после да задават въпроси, а добрата, че децата канибали, които бе виждала досега, предпочитаха прикритието на гората. А ако беше достатъчно предпазлива, би могла дори да усети приближаването им.
Газеше през дълбокия два фута сняг право на югозапад, като се придържаше към шосето и непрекъснато претърсваше с поглед околността: за някакво движение, за деца канибали, за възрастни жени с пушки, които гледат на нея като на купон за храна. Имаше и всевъзможни билбордове, рекламиращи бензиностанции, посещения в мини и магазинчета за сувенири. Забеляза дори табела на „Северна светлина – Божията светлина в трудни времена“, както и няколко рекламни пана, които увещаваха хората да се отбият в „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7.
Денят беше хубав, слънчев и ясен, и не чак толкова студен. Само теренът да беше равен, а пътят изчистен, чифт ски или обувки за сняг щяха да ù дойдат добре. Както и едни слънчеви очила. Щедрото слънце караше очите ù да сълзят от умора и от заслепяващата светлина, отразена от снега.
Пътят беше задръстен от коли, ванове и камиони, които клечаха кротко под дебело покривало от сняг. Повечето от тях бяха изпотрошени, с разбити прозорци и врати, които зееха като зинала уста. Отваряше си очите и за техния камион, надявайки се донякъде, че няма да го види, тъй като се боеше дори да се замисли какво би означавало това. В небето кръжаха цели облаци от птици, а свраките, накацали по дърветата и по заледените жици, наблюдаваха мълчаливо преминаването ù. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала на снимачната площадка на филм в мига, в който камерата заснема панорамна картина на пълна разруха и опустошение чак до хоризонта, докъдето поглед стига, и тогава се фокусира върху нея – единственото живо същество с изключение на птиците.
Далеч от гората въздухът беше пропит с най-различни миризми: моторно масло, бензин, гума и... смърт. Вонята беше толкова плътна и натрапчива, че взе да ù се повдига, и веднага съжали, че нямаше какво да завърже около устата и носа си.
Имаше купища трупове, във всякаква степен на разложение. Много от хората бяха намерили смъртта си в колите. Други – мъже и жени, измъкнали се от колите само за да се строполят на пътя през онзи първи ден – сега почиваха под снежен саван. Въпреки студа, който забавяше гниенето, труповете бяха ужасяващи и подпухнали като кравите, които бяха видели с Том и Ели. Имаше и много животни: тлъсти ракуни с пълни с месо лапи, крастави лисици и опосуми, с оцапани с кръв бели муцунки – за всички тях денят беше празник заради предложеното угощение. И, разбира се, неизменните птици, които ровеха, кълвяха и късаха замръзнали късове плът чак до костта. Двойка изключително едри свраки се сдърпаха за нещо в снега. Подплашени от стъпките ù, те изхвърчаха и тя осъзна, че онова, което бе взела за едра капка кръв, беше чисто и просто палец, откъснат от крака на някоя жена и боядисан в ярко, жизнерадостно сигналночервено.