С блъскащо в гърдите си сърце, тя се завъртя на пети и започна да се отдалечава, нито твърде бързо, нито твърде бавно. Всеки опънат нерв в тялото ù я караше да побегне като подплашен заек, но се опасяваше, че тогава вълците ще хукнат по петите ù и от техен приятел щеше да се превърне във вечеря.
След трийсет стъпки бе още жива. Миризмата на вълците остана непроменена; никой от тях не се втурна подире ù и тя реши да хвърли един поглед. Изви глава и се озърна през рамо.
Вълците стояха изправени и я наблюдаваха през излизащата от устите им пара. Миг по-късно най-дребният се обърна и се шмугна в гората. Веднага след това го последва и другият и на възвишението остана само водачът.
По непонятни дори за самата нея причини тя спря и се обърна с лице към него. Намираше се прекалено далече, за да различи изражението му, но въпреки това усети погледа му. Между тях не премина никакво безмълвно послание или интуитивно разбирателство; нито пък установиха телепатична, паранормална връзка. Но когато водачът се изправи на задните си крака, досущ като игрива овчарка, преди после да се обърне и да се изгуби в гората... когато това се случи, Алекс осъзна, че вероятно бе настъпила и друга промяна.
В нея.
39
Преди да е изтекъл следобедът, когато научи от една табела, че се намира на трийсет километра от Рул, Алекс бе забелязала три неща.
Колкото повече наближаваше селото, толкова по-малко мъртви тела виждаше.
Все още не бе срещнала никой, който да не е мъртъв.
И надушваше пушек.
Пушекът, който ù се стори много странен и някак познат, накара сърцето ù да забие по-силно. И преди бе усещала този вид пушек, но тогава той не беше истински, а първият знак за чудовището в главата ù.
„Божичко, не, не сега. Не ме оставяй да умра тук. Моля те, дай ми още малко време. Нека само да стигна до Рул, да повикам помощ за Том и тогава, ако трябва, да умра...“
Кученцето кихна, потри носа си с лапа и после кихна отново.
Изпита такова облекчение, все едно се е хвърлила в басейн в някой много горещ ден. Щом палето също надушваше пушека, това не бе халюцинация. Не бе симптом на болестта. А истински пушек.
Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да определи отделните съставки: дървени въглища и някакъв химикал като разтвора, с който баща ù пръскаше брикетите за барбекюто, и още нещо – едва ли не сладко и сочно, като свинското печено, което майка ù приготвяше в неделя. Но в миризмата имаше и нещо задушливо, нещо непривично, и устата ù не се пълнеше със слюнка.
Тя заслони очите си от слънчевата светлина и примижа към небето. Отначало не забеляза нищо – само изгарящата ретините белота на слънцето, но тогава зърна едва различима спирала, тъничка къдрица от много тъмен пушек. Знаеше, че не е от листа, които изпускаха бял или сив дим, не беше и от дърва? Да не би да горяха химикали?
Алекс плъзна поглед по снега и зърна познатите вече отпечатъци от ботуши, обувки, джапанки и боси крака и тогава вниманието ù бе привлечено от дълбоки прави бразди и следи от конски копита: фургони.
Интересно. На север, край Орен, имаше район, населен с амиши. И въпреки че не беше близо до Рул, изглежда амишите също бяха решили да се придвижат на юг. Или...
Разбира се. С фургоните събираха телата. Хората в Рул сигурно бяха решили да очертаят нещо като периметър на своя район. В това имаше логика. Никой не искаше камари с разлагащи се трупове в околностите на града си.
Но защо нямаше хора по пътя? Къде бяха всички? Може би се криеха? Чакаха да се мръкне с надеждата, че тогава няма да срещнат някое от онези деца канибали? Не, в това нямаше смисъл. Всичките ù сблъсъци с ония деца бяха или рано сутрин, или на здрачаване. Като се замислеше, не бе виждала никое от тях през най-светлата част на деня. И тогава се сети за нещо, което бе казал Лари: „В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам“.
Хм, това беше интересно. Преди чудовището, когато родителите ù бяха още живи, с нея също беше така. Да стои будна по време на сутрешните часове, беше истинско изпитание за волята. Всички на нейната възраст страдаха от хронична липса на сън и се наливаха с „Ред Бул“, с „Маунтин Дю“ и с кафе, за да не заспят.
Чудовището бе сложило край на всичко това. Въображаемият дим не беше първият симптом за тумора, а вторият. Първият симптом беше промяната в навиците за сън: чести пробуждания през нощта, странни и накъсани сънища, чувство на тревожност, сякаш бе изпила две чаши кафе. Чудовището в главата ù я бе направило много по-различна от приятелите ù. А може би и от други деца на нейната възраст. Но преди да открадне обонянието ù и да изяде спомените ù, то ù бе отнело съня. И, разбира се, случилото се с родителите ù и онзи повтарящ се кошмар – травма, която изживяваше отново и отново и която съсипваше съня ù.