Том също не спеше много. А когато успяваше да заспи, само след няколко часа отваряше очи и оставаше буден до сутринта. От часовете по биология знаеше, че повечето хората изпадат в сън с бързи движения на очите – фаза на сънищата – няколко часа, след като заспят, и че нормалните хора преминават през три или четири такива цикъла всяка нощ. Том никога не спеше непробудно с изключение на нощта, преди която се опита да ù каже какво го измъчва толкова много – вероятно поради безсилие. Може би Афганистан го бе променил, оказвайки въздействие върху мозъка му. Алекс се замисли отново за посттравматичния стрес и за кошмарите, които бушуваха в живи краски на черния екран на неговото съзнание – ужаси от миналото, които постоянно го преследваха.
Ужаси и кошмари – може би тъкмо това го бе спасило.
Може би обърканите хормони не бяха единствената причина, която засега ù пречеше да се промени. Може би неспокойният сън и кошмарите също бяха от значение. Или по-скоро целият ù объркан мозък.
Може би чудовището бе спасило живота ù.
40
На здрачаване Алекс долови миризмата им – на застояло и на мускус. Повечето възрастни хора миришеха на използвано бельо, а по наситения, натрапчив лъх можеше да познае, че наблизо имаше много, много старци, натъпкани на едно място. Въпреки че вървеше по посока на вятъра и смяташе, че селото е още далече, усещаше изтощението им и острия парлив мирис на тяхната паника. В това нямаше нищо странно. Тези възрастни хора сигурно знаеха, че децата канибали се събуждаха по мръкнало, и затова искаха да се махнат от пътя и да се скрият на някое беозпасно място. Представяше си как изглежда шосето пред нея: плътен поток от хора, простиращ се на десетина километра от града.
Прободе я силна тревога. Едно нещо беше да открие Рул и съвсем друго да си пробие път през плътната тълпа от бегълци също като нея, само за да потърси помощ за един-единствен, макар и млад, човек. И как щяха да реагират всички тези хора, щом я видеха?
Съдейки по душната миризма, там имаше кучета и – тя затвори очи, съсредоточи се и долови аромата на слънце и на сено – а също и коне.
Но това не беше всичко. Тя вдиша отново и сбърчи нос от острия дъх на оръжейно масло и обгорен метал.
Оръжия. При това много.
Когато прибра кученцето, тя бе извадила глока от кобура и го бе пъхнала в десния джоб на палтото си. Смяташе да извади оръжието повече като средство за убеждаване, а не защото планираше да влиза в схватка, но после размисли. Започнеше ли престрелка, всичко щеше да приключи много бързо, а и тя беше сама. Затова остави пистолета, където си беше.
Вдясно на пътя от мрака изплува малка зелена табела:
РУЛ 6
След нея имаше билборд на дома за възрастни, както и друга табела, подканяща гостите на града да посетят „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА.
„Още няколко часа, Том – помисли си тя. – Потърпи само още няколко часа.“
След два часа долови гласовете им: приглушено, объркано дърдорене. После забеляза жълтите светлинки на електрически фенерчета и сребристите очертания на силуети. Тълпа беше силно казано, и все пак няколкостотин души се къпеха в бледозелената светлина на онази призрачна луна. Сега Алекс долавяше миризмата им много по-добре – воняща сбирщина от възрастни мъже и жени на предела на силите си и немалко на брой кучета. Около нея сновяха хора и животни, които или не я забелязваха, или просто не им пукаше. Палето беше будно и тя усети, как тялото му започва да трепери от страх.
– Спокойно – промърмори Алекс и го гушна още по-здраво с надеждата, че няма да се разлае. Последното, от което имаше нужда, беше да привлече внимание. Предварително бе сплела косата си на дълга плитка, която беше натикала под плетената шапка, но въпреки това продължаваше да се чувства като изложена на показ. Само да се вгледаха малко по-добре в лицето ù, и всички тези старчоци веднага щяха да разберат, че е тийнейджърка. Тя нахлупи на главата си бейзболната шапка на Джон Диър, която бе намерила на пътя, и смъкна козирката ù възможно най-ниско. После вдигна яката на кожуха си с надеждта, че по този начин ще прикрие силуета си.