Проблемът беше, че никой не се придвижваше напред. Вместо това хората се тълпяха около един огромен камион, който лежеше преобърнат на една страна като излязла на брега косатка. Гората обгръщаше шосето от двете страни, ала никой не се решаваше да заобиколи блокадата на пътя, минавайки през плътния гъсталак, и тогава Алекс видя причината за това. Сред дърветата, които растяха от двете страни на преобърнатия камион, както и върху самото превозно средство, се виждаха наредени други хора, както и много, много кучета. Иззад процепа се чуваше глух тропот и дрънчене на сбруи, от което разбра, че е била права за конете.
Далече напред единият от мъжете на барикадата крещеше през старомоден мегафон:
– Ще стигнем до всеки. Знаем, че сте изморени, но ще трябва да изчакате реда си. Тук ще бъдете на сигурно място. Никой от Променените не припарва насам, така че се успокойте.
Променените. Значи така ги наричаха. Но откъде бяха толкова сигурни, че децата канибали нямаше да дойдат насам? Тя забави крачка и изостана, като пристъпваше неуверено в самия край на тълпата и се опитваше да реши какво да предприеме. Боеше се да мине през гората, а хората на камиона имаха пушки. Дали да не се приведе ниско долу и да се провре през тълпата? Но това беше прекалено рисковано. Ако се блъснеше в някого или ако някой я забележеше...
Право пред себе си зърна трима души, мъж и две жени, следвани от един лабрадор. Опашката му висеше отпусната, а от него се носеше дъх на куче и на сол – миризма, която извика у нея спомена за купичка изстинала лигава овесена каша, която леля ù я бе накарала да изяде след експлозията на хеликоптера. „Тъжно е – помисли си тя. – Кучето е тъжно.“
Ала изведнъж лабрадорът наостри уши. Тя усети внезапната изненада на кучето – като даващ на късо електрически контакт, от който във въздуха се разнася миризма на изгоряло, и тогава животното се обърна, изопна каишката си докрай и замаха с опашка. А след това започна да лае.
Право към нея.
41
„Млъкни!“ – помисли си тя. Коленете ù се разтрепериха, а когато кучето продължи да лае, усети как краката ù омекват. – „Млъкни, млъкни, млъкни!“
– Уотсън. – Високият като върлина старец, облечен с обточена с козина шуба, звучеше изнервено и изтощено. – Стига, какво толкова... – Той се обърна и преди да е успял да довърши, лъчът на фенерчето му разкъса мрака и пробяга покрай нея. Когато електрическото сияние я подмина, тя се приведе с намерението да се обърне, но тогава снопът светлина се плъзна обратно като лъч на морски фар и спря върху нея. Мъжът ахна: „Божичко!“.
– Какво има? – попита една от жените. Миризмата ù се стори на Алекс силно парлива: смесица от раздразнителност и продължителна липса на душ, която я обвиваше в облак от задушлива воня. Жената се обърна и разгледа внимателно Алекс, прикована от светлината като забодена с карфица пеперуда. – Дявол да го вземе – изрече тя и тогава Алекс чу металическия звук от зареждане на пушка.
– Почакайте – обади се Алекс. Палето бе започнало да скимти. Тя го прегърна с една ръка, а другата вдигна нагоре с дланта навън. – Не съм една от тях.
– Засега – отвърна жената. Старицата от лявата ù страна, с нос като клюн, бе извадила древен на вид люгер[28]. – Или просто се катериш нагоре по скапаната стълба на еволюцията.
– Моля ви. – Алекс отстъпи крачка назад. – Искам само да...
– Не на мене тия, момиченце. – Старицата с ястребовия профил и с люгера издърпа ударника назад, след което го отпусна и той се върна назад с щракване.
– Почакай, Ем – спря я възрастният мъж. – Тя изглежда нормално. Виж, има си куче. Нека не избързваме.
– Погледнете кучето си – рече им Алекс. Въпреки че продължаваше да лае, опашката на лабрадора се въртеше като полудял семафор, а след него се заобаждаха и други кучета. Към тях започнаха да се обръщат глави, светлините на фенерчета разкъсаха мрака наоколо. Кръгът светлина около нея ставаше все по-широк и по-ярък, тъй като все повече и повече хора насочваха фенерчетата си насам. – Кучето ви не изпитва страх.
– Защото все още не си се променила – заяви жената с пушката.
– Предлагам да я застреляме още сега. – Жената с клюнестия нос насочи надолу дулото на люгера. Костеливите ù пръсти приличаха на ноктите на хищна птица. – Да ù видим сметката. Най-добре да обесим малката кучка.
– Един момент – обади се мъжът. – Тя ни трябва. Щом сме с нея, ще ни пуснат вътре.
– Не ми е притрябвало едно от онези животни – процеди през зъби старицата с люгера. – Помниш ли последното, на което се натъкнахме? На сън беше същинско ангелче, а като се събуди, се превърна в звяр.