– Но нали кучетата познават? – рече Алекс. Лабрадорът Уотсън продължаваше да опъва повода си, а навред около себе си Алекс чуваше скимтенето на още кучета и неясния шепот, който преминаваше през множеството, докато все повече и повече хора научаваха за присъствието ù. От всички страни долетя шум от вадене на пистолети и прищракването на затвора на винтовки и на ловни пушки. – Нали затова ги водите със себе си?
– Тя е права – отвърна мъжът. – Затова взехме Уотсън с нас.
– Той е само едно глупаво псе – рече старицата с люгера. – Какво, по дяволите, може да знае едно куче? Да не би да надуши малката кучка, която спипа моя Коуди? Казах му да я убие, но тя беше само едно дете, само едно малко сладко невинно чудовище.
– Щом ти не я искаш, ще я взема аз – обади се друг мъж, облечен с ловджийски дрехи. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на къс автомат, може би узи[29], а на гърдите му бяха кръстосани два патрондаша с амуниции. Изключително белите и четвъртити зъби на мъжа, които бяха прекалено идеални и вероятно изкуствени, се разтеглиха в широка усмивка, която изглеждаше някак налудничава и заплашителна. – Ще ми се да видя как някое от тях ще посмее да излезе насреща ми; нека само да опита.
– Никой няма да ме взима – заяви Алекс, стараейки се да придаде твърдост на гласа си, въпреки че сърцето ù щеше всеки миг да се пръсне от страх. Палето бе притихнало и се опитваше да изглежда незабележимо. Забелязала, че мъжът с узито се приближава към нея, разблъсквайки останалите, тя направи първо една, а после и втора крачка назад. – Моля ви, искам само да...
– Ей, я почакай малко! – обади се сърдит глас от тълпата. – Кой казва, че тя е твоя?
– Аз казвам! – Мъжът с узито сключи яката си ръка около лявата ù китка, докато в същия миг някой друг, не можа да види кой, я улови за дясната. Алекс усети как палето се вкопчва с нокти в ризата ù, докато останалите кучета се разлаяха, но без да ръмжат и да се зъбят, а с едно такова игриво и несдържано оживление, а хората наоколо, изгубили човешкото в себе си, се превърнаха в скубещи, дърпащи ръце, гневни гърла и сбръчкани от старост лица, сгърчени от отчаяние, омраза и страх. Всъщност те не виждаха самата нея, а само онова, което олицетворяваше: причината за техните беди – симптома и болестта ведно.
Палето скимтеше, опитвайки се да се измъкне от пазвата ù.
– Внимавайте! – извика тя. – Моля ви. Престанете, ще го нараните, прес...
– Успокойте се! – изкрещя мъжът с мегафона някъде далеч напред сред първите редици на тълпата. – Какво става там? Успокойте се, всички да се успокоят!
Прозвучаха екливи изстрели, мракът бе разкъсан от примигващ сноп светлина.
– Предупреждавам ви, отдръпнете се! – Мъжът с узито размаха оръжие. – Назад, по дя...
Отекна още един изстрел, този път някъде отзад, и мъжът с узито залитна напред с изписано на лицето тъпо учудване, след което се строполи като гърчеща се купчина на земята.
– Хванете я! – изкрещя някой.
Всички се спуснаха към нея, тълпата наоколо вреше и кипеше и тогава я затеглиха напред-назад, сякаш играеха на дърпане на въже. Множество ръце късаха дрехите ù, скубеха косата ù. Палтото ù се разкопча и палето изчезна в навалицата, въпреки че продължаваше да чува скимтенето му. Мъжът с мегафона не спираше да крещи, прозвучаха още изстрели и накрая Алекс усети как хищните пръсти изтръгват палтото ù.
Тогава някой извика:
– Тя има пистолет, тя има пистолет!
Кучетата започнаха да се дърпат и извиват на поводите си, техният оглушителен лай се сля с всеобщата глъчка на тълпата, която сега крещеше:
– Убийте я! Хванете я! Хва...
Изведнъж краката ù се отделиха от земята и тя се понесе във въздуха. Алекс изпищя отново, а нощното небе – с тази зловеща луна – се олюля над нея в пиянски световъртеж. Предаваха си я от ръце на ръце, сякаш бяха ентусиазирана тълпа, събрала се в концертна зала. Не разбираше нито къде я водят, нито какво мислят да правят с нея, а когато я стовариха на земята, тя се почувства, сякаш гледаше нагоре от дъното на много дълбок кладенец.
– Малка кучка! – Старицата с люгера размаха костелив юмрук в лицето ù. Алекс нададе писък и изтръгна десния си крак от хватката; усети силния удар чак до капачката на коляното си, а в следващия момент клюнестият нос на жената изхрущя. Размахала ръце, старицата политна назад, а от носа ù бликнаха мехурчета кръв.
Когато кракът ù описа нов ритник, още повече ръце я приковаха към земята, тогава усети, как извиват главата ù назад, оголвайки кожата на врата ù, и си помисли: „Господи, смятат да прережат...“