42
Черноокото момче се наричаше Крис Прентис, а приятелят му Питър командваше мъже, които с много малко изключения бяха достатъчно възрастни, за да имат внуци.
– Пет пари не давам за проклетите кучета. Откъде да знаем, че това не е капан? – На възраст Питър изглеждаше не много по-голям от Том и имаше рошава светлокестенява коса, която падаше свободно върху мускулестите му рамене. – Може би тя е примамка.
– Не, не съм – отвърна Алекс. Превели я бяха под стража оттатък полуремаркето и сега тя седеше по турски в един фургон. Бяха взели раницата ù, а един от мъжете вероятно бе измъкнал глока ù, но не беше сигурна. Кученцето лежеше свито на топка в скута ù и от време на време повдигаше неспокойно уши, докато Крис и Питър спореха. След като я натикаха във фургона, овчарката също бе скочила вътре, лягайки кротко до нея, както правеше Мина. – Кучетата не усещат ли тези неща?
Лицето на Питър пламна от раздразнение.
– Може да не е минало достатъчно време. Още не е изключено да се промениш. А и кучетата няма как да разберат дали казваш истината за онова момче. Ако напуснем града, навън може да ни чака устроена засада, и тогава фургонът, конете и оръжието ще...
– Според мен рискът си струва – прекъсна го Крис, който беше по-мълчаливият от двамата, наблюдателят, и Алекс си помисли, че момчето беше горе-долу на нейната възраст, може би с една година по-голямо. – Имаме нужда от човек като него. Той е войник, разбира от бомби. Нали все казваш, че...
– Много добре знам какво казвам. – Питър вдигна ядосано ръце на хълбоците си. – Добре. Но ще изчакаме до сутринта.
– Ще бъде прекалено късно – възрази Алекс.
Питър я стрелна с предупредителен поглед.
– Теб никой не те пита. Но ако настояваш да си тръгнеш, лично аз нямам нищо против.
– Питър – обади се Крис със своя спокоен и търпелив глас. – Знаеш, че не можем да я пуснем.
Алекс не беше сигурна дали тези думи ù се понравиха. От друга страна, изобщо не изгаряше от нетърпение да се изправи отново лице в лице с онази тълпа.
– Слушай – обърна се тя към Питър, – прекарах навън цял ден. И не видях никакви пълчища от зомбита.
– Извинявай, но просто не знаеш какво говориш – отвърна Крис. Тонът му остана непроменен, но тя долови укор в гласа му. – Имаш късмет, че си жива. Три от тях са те нападнали и твърдиш, че едното си е служело със сопа. Това е нещо ново. Въпреки че нападението е било некоординирано, никога досега не са ловували заедно. – Крис погледна към Питър. – Това може да е първата крачка към появата на някаква организираност.
– Още една причина да отидем за Том още сега – заяви тя.
– Освен ако не е мъртъв – възрази Питър.
– Ако продължиш да го повтаряш, може и да се случи. Това ли искаш всъщност?
– Разбира се, че не – изсумтя Питър. – Да не съм задник. Казвам само, че си извадила голям късмет. Ако беше замръкнала малко по-далече от града, сега можеше да не си тук.
Вероятно не бяха забелязали, но току-що едва не бе линчувана от банда старци, така че и близо до града не беше кой знае колко безопасно.
– Затова ли сте поставили блокада на пътя? За да държите децата канибали настрана?
– Деца канибали? – Питър се изсмя сухо. – Това ми хареса. Ние ги наричаме Променените. Всъщност отговорът е – да, тази барикада е една от причините да не се разхождат по главната улица.
Но едва ли беше единствената, помисли си Алекс. Може да са построили ограда, но как се обезопасява цяло село?
– Лошото е – продължи Питър, – че са намерили начин да оцеляват. Знаят как могат да се стоплят, как да намерят подслон, освен това преследват хората. А от това, което казваш, излиза, че се учат и как да ловуват.
– В този случай може да се избият взаимно – допусна Алекс.
Питър поклати глава.
– Но не го правят и това е най-странното. Засега не са достатъчно организирани, за да превземат града. Но скоро може да станат и тогава ни е спукана работата. Те са толкова много, че патроните няма да ни стигнат да убием всички.
Въпреки всичко Алекс не можеше да изостави Том.
– Разполагате с достатъчно хора. С пушки също. А с конете ще се доберете до Том само за няколко часа. Ако някой от вас беше ранен, нали щяхте да го спасите?
– Няма да си губя времето с голи хипотези – отвърна Питър. – Виж, не мисли, че не разбирам. Знам, че те е грижа за този човек. Това ми е ясно. По думите ти звучи, сякаш е свестен тип.
– Такъв е – рече тя с насълзени очи. – Наистина е такъв.