– Питър – обади се тихо Крис, – трябва да го доведем. И бездруго не са останали много като нас. Ако ние не се борим един за друг, тогава кой? Ако той е Пощаден, то рискът си струва.
Алекс долови ударението върху думата Пощаден. Също както при Променен. Тези хора не възприемаха нито нея, нито Том, нито дори себе си като оцелели. Всички те бяха Пощадени, сякаш ставаше дума за някакво божие наказание.
– По дяволите – извика Питър, след което блъсна сняг с тока на ботуша си и Алекс усети как пиперливият дъх на съпротивата му се смекчава. – Така да бъде. Но ти оставаш тук, Крис.
На Алекс това не ù се понрави, но не защото чувстваше Крис като свой съюзник, а защото Питър и бездруго не я харесваше. Да не говорим, че постоянно ставаха злополуки...
Както изглежда, Крис беше на същото мнение.
– Не мисля, че това е добра идея.
– Да, да, да, точно там е проблемът. Че не мислиш – сопна се Питър. – За разлика от мен, а аз нямам намерение да обяснявам на Преподобния или на Съвета защо ти си мъртъв, а аз не.
Ледена жилка прониза тъмната мъгла, която обвиваше Крис. По лицето му не се мярна дори намек за гняв; не го издаваше нищо друго освен миризмата му. Вярно, че не беше много по-голям от нея, но Крис беше много спокоен, в известен смисъл приличаше на Том, и Алекс започваше да разбира защо от него се излъчваше ухание на... каква беше точната дума? Мрак. Не че в него имаше нещо зло, а по-скоро сенчесто, сякаш умееше да бъде прикрит. Вероятно винаги бе общувал със склонни към избухване хора.
– Дядо ми не е тук – отвърна той с равен глас. – Както и Съветът на петимата. Тук сме само ти и аз и сме се разбрали да си пазим гърба. Така че идвам.
Двамата се взираха дълго един в друг, но накрая Питър кимна отсечено.
– Добре. Ако имаме късмет, ще бъдем там няколко часа преди разсъмване. А сега ме извинете, тъй като се налага да посветя и останалите в този налудничав план.
След като той излетя от стаята, Алекс рече на Крис:
– Благодаря ти.
– Няма защо – отвърна той, но не се усмихна, а миризмата му стана по-плътна, обгръщайки го отново в мрак. – Не го направих заради теб.
– Ами ако Питър ти беше казал да ми теглиш куршума?
– Не мисля, че искаш да разбереш – отвърна той.
43
Бяха осем души общо. По двама мъже на коне от двете страни на фургона, Питър, който яздеше начело, и още един най-отзад. Крис управляваше фургона, а Алекс седеше между него и Джет. Палето лежеше свито на кълбо в скута ù.
– Хубаво кученце – обади се Крис.
– Моля? – Всичко беше толкова шумно: скрибуцането на фургона, дрънченето на сбруите, силното трополене на конските копита. Цялата тази гюрултия я побъркваше, тъй като дни наред се бе придвижвала дебнешком, като се криеше в горите и едва ли не умираше от страх всеки път, щом изпукаше някое клонче.
– Говоря за кученцето. Наоколо не се срещат много ваймаранери.
– Ваймаранери ли?
– Ваймарска ловна порода. Когато порасне, ще стане доста едър. А ако не се лъжа, ще бъде и един истински призрак. – В отговор на обърканото ù изражение едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка. – Май не знаеш много за кучетата, а?
„Освен това, че внезапно ме заобичаха ли?“
– Никога не съм имала куче.
– Заради цвета на козината е. Понякога наричат този вид ваймаранери „сиви призраци“. Има ли си име?
– Не ми остана време за това. – Тя сведе поглед към палето. – Призрак не звучи зле.
– Не е по-лошо от всяко друго. Но преди да ти позволим да го задържиш, ще се наложи ветеринарят да му хвърли един поглед.
– Имате ветеринар?
– Аха, но той не е единственият, чиито услуги можем да използваме. Освен кучетата разполагаме с много жива стока. По този път минават доста хора, така че рано или късно ще се появи и някой ветеринар.
Тя си припомни аргумента, който Крис бе използвал за Том: „Имаме нужда от човек като него.“
– Това ли правеше на блокадата? Подбор на хората?
– Ъ-хъм.
– Не звучиш особено гузно.
Дори на тази странна лунна светлина очите и косата на Крис изглеждаха не по-малко черни от миризмата му.
– Нямам друг избор.
– Но как можеш да отпращаш хората?
– Правим, каквото трябва. Не разполагаме с неизчерпаеми запаси. Оставането на всеки един от нас зависи от това какво ще сложи на масата.
– Но това е жестоко.
– Да, така е. Но нямаме много храна и затова се налага да поддържаме баланса между хората, които приемаме, и онова, от което се нуждаем. В момента ни трябват хора за физически труд, за гледане на животни и за основни ремонтни дейности. Имаме нужда от мъже за охрана на периметъра. А напролет ще имаме ниви за оран и за сеитба, така че тогава бихме могли да приемем повече хора – в случай, че продължават да идват насам, разбира се.