– Кой взима решенията? Питър ли?
– Не. Съветът на петимата.
– Нещо като – смръщи вежди тя – градски съвет ли?
Той поклати глава.
– По-скоро като старейшини.
Алекс едва не се разсмя.
– Но нали почти всички там са стари.
– Да, с изключение на нас. Това са хора с дълбоки семейни корени. Може да се каже, че фамилията на Преподобния, Йегърови, е основала Рул от нищото, а и начело на градския съвет винаги е стоял представител на клана. Доколкото знам, Съветът на петимата управлява град Рул от доста време насам.
Нещо звънна в ума ù.
– Питър каза, че Преподобния е твой дядо. Но фамилията ти е Прентис.
– Точно така. Но никога не съм го виждал.
– Значи преди не си живял тук?
Изведнъж от него се разнесе повей на враждебност и резервираност, от който лъхаше на тайни и на срам, при което миризмата му придоби още по-черен оттенък.
– Не. Роден съм в Мъртън, на около сто километра югоизточно оттук. Ами ти?
– Аз съм от Евънстън, Илинойс. Живея на няколко пресечки от „Нортуестърн“[30].
В погледа му проблесна нещо като весело пламъче.
– Наскоро си подадох документите в „Нортуестърн“. Но не беше първият ми избор.
Тогава със сигурност беше по-голям от нея, може би на седемнайсет или по-скоро на осемнайсет.
– А кой беше първият?
– Вече няма значение, не мислиш ли?
„Опа!“ Усети как бариерата се затръшва и реши, че въпросът ù е риторичен. Така че просто се загледа в група облаци, плъзнали по лицето на луната. Палето изсумтя и се зарови още по-дълбоко в скута ù.
– Извинявай – реч ù Крис. – Но не обичам да се обръщам назад. Просто няма смисъл. И бездруго всичко е обречено.
– Откъде знаеш?
– Задигнахме едно старо радио, от онези, които все още работят.
Сърцето ù прескочи един удар. Когато откраднаха камиона, Харлан и Брет отнесоха със себе си и радиото на рейнджърите.
– Откъде го взехте?
Той я стрелна с любопитен поглед, навярно доловил нещо в тона на гласа ù.
– От една ферма на десетина мили от града.
– О! – Тя се постара да прикрие разочарованието си. – Успяхте ли да хванете много предавания?
– Не чак толкова, а и с течение на времето стават все по-малко. Но достатъчно, за да разберем, че навсякъде е пълна каша. – Замълча за момент. – Ти къде беше, когато се случи?
Разказа му само най-необходимото: за планината, Джак и Ели. Той не се поинтересува защо е била в Уакамау, не попита и за родителите ù, а и тя не виждаше причина да му разкрива доброволно цялата тази информация.
– Ами ти? – попита го Алекс.
– На училище. Бях излязъл на двора и помагах на учителката по химия да заложи димка на второкурсниците. И тогава тя се строполи. Отначало реших, че е припаднала, но всъщност беше мъртва.
– А ти какво направи?
– Преди или след като самолетът се разби на футболното игрище?
– След това.
– Едва не пребих до смърт едно дете с тетрадката си. В противен случай щях да се простя с лицето си. В групата ни имаше едно момиче. В първия момент ù нямаше нищо – не беше от Променените – но от страх хукна към игрището, където беше пълно с деца. Повечето от тях бяха нормални. Но имаше и Променени и те подгониха всички останали.
– О, боже! – Дори не искаше да си представя какво е било.
– И тогава онези здравеняци от отбора по футбол я забелязаха. Втурнаха се като побеснели на игрището и я разкъсаха на парчета, след което погнаха и малките. – Последва нова пауза. – Понякога, като затворя очи, още ги виждам пред очите си. Още ги чувам. Цялата онази зверска касапница.
– А ти какво направи?
– Нещо, което не очаквах от себе си – отвърна той. – Избягах.
След като известно време пътуваха мълчаливо, по едно време Алекс попита:
– Как се озова в Рул? Заради дядо ти ли?
Той поклати глава.
– Колата ми отказа да запали. До вкъщи имаше четиридесет километра, а Мъртън е голям град. Така че след онова, което видях в училище, реших, че там ще е хиляда пъти по-зле. Много повече починали, убити и превъртели хора. Затова не се върнах.
– Но все пак там е домът ти.
– Живеех само с баща ми. – Сенките около Крис се сгъстиха и Алекс предположи, че момчето предпочита да не си спомня за баща си. – Но сега, когато имаме повече информация – за възрастта на починалите на място – знам, че е щяло да бъде напразно. Той беше на петдесет.