В кухнята, докато Джес се суетеше около тигана, съквартирантките на Алекс – закръглено и лъчезарно шестнайсетгодишно момиче на име Тори и Лена, арогантна наглед брюнетка на възрастта на Алекс – миеха и подсушаваха съдовете. На бялата селска кухненска маса седеше прегърбен възрастен мъж с обветрено и загрубяло като на каубой лице. Докато дъвчеше, той вдигна поглед от канчето с кафето и полуизяденото кексче, след което преглътна и рече:
– Добро утро, слънчице. Как спа?
– Добре, благодаря, Док – отвърна Алекс. Още първия ден Кинкейд ù бе казал да му вика Мат или Док, но тя не можеше да си представи как ще се обръща на малко име към човек, наближаващ седемдесет и пет. След леденостудената стая уютът на кухнята, затоплена от старомодната чугунена печка и изпълнена с упойващия аромат на канела, индийско орехче и ябълки, ù подейства благотворно. Устата ù се напълни със слюнка, а стомахът ù закъркори.
Страничната врата се отвори и Призрак влетя в кухнята. Щом зърна Алекс, палето изджафка щастливо, дотърча бързо при нея и изобщо вдигна голяма врява. Алекс се усмихна широко и се наведе, за да почеше по коремчето гърчещото се пале.
– Как е голямото ми момче?
– Искаш да кажеш дебелото – обади се друго едно момиче, влязло заедно с кучето. Сара беше дребничка, с много тъмни очи и с деликатни като на порцеланова кукла кости. Тя свали от главата си червено-розовата плетена шапчица и тръсна оплетените си руси къдрици. – Не ходи, а направо се търкаля по стълбите.
Тогава Лена подхвърли на Алекс:
– А сега, след като най-сетне спря да се цупиш, за разнообразие би могла ти да излезеш на студа.
– Нямам нищо против аз да го разходя. – Сара коленичи на пода, почеса Призрак по коремчето и се изкиска, когато палето се загърчи неудържимо. Тогава лицето ù придоби тъжно изражение: – Брат ми имаше куче, един много сладък кокер шпаньол, само че го блъсна кола.
– Е, вече няма коли, така че грижите ти отпадат – обади се Лена.
– Ще се радвам на помощта ти, Сара – рече Алекс, без да обръща внимание на Лена, която подбели очи.
– Алекс, отделих ти нещо за закуска – каза Тори, след което се извърна от мивката и избърса ръце в кърпата за чиниите. По бузите ù бе избила червенина, а косата ù се бе накъдрила от парата. – Защо не седнеш на масата, докато аз...
– Алекс да не е саката. – Лена остави подсушената чиния, която издрънча върху останалите. – Престани да се подмазваш.
– Благодаря, Тори. – Алекс се надигна от пода. – Аз ще я взема.
Тори изви вежди и зяпна от нанесената обида.
– Не се подмазвам – отвърна на Лена.
– Разбира се – изсумтя Лена. – Това, че Крис постоянно виси тук, не означава, че Питър...
– Лена! – изрече предупредително Джес.
– Какво? Само си казвам мнението. Не разбирам защо трябва да се държите с нея така, сякаш е по-различна от нас.
– Всъщност – подхвана стеснително Сара – чух, че кучетата...
– Стига с тези кучета. – Лена отново подбели пресилено очи. – Те не знаят нищо. Ами ако животните също се променят? Замисляли ли сте се за това? И бездруго през първия ден се държаха като побеснели.
– Лена, благодаря ти за това изумително прецизно научно наблюдение – каза Джес и подхвърли майсторски едно яйце. – Щом получиш дипломата си по веретинарна медицина, веднага ще ти поискам мнението. А сега се заеми с чиниите, защото сами няма да се изсушат.
Лена избърса с апатия едно канче.
– А тя кога ще се включи? На нас никога нямаше да ни мине номерът с подобни лайняни простотии.
– Горките ми уши – оплака се Кинкейд.
– Лена Кристина Столц. – Джес отряза две дебели филии черен хляб. – Няма да търпя арогантно отношение в къщата си. Само да чуя още една обидна дума от мръсната ти уста и отивам да говоря с Преподобния.
– Блъфираш. – Лена хвърли кърпата настрана. – Няма да посмееш, а и Съветът има нужда от нас, нали сме Пощадени и толкова ценни.
– Лена, те искат само да ни защитят – обади се Тори.
– Да ни защитят ли? Та ние сме затворници. Държат ни насила тук.
– Но това е за наше добро.
– Само защото възрастните казват така, не значи, че е истина. – Лена изгледа ядосано Джес. – Можеш да ме държиш тук колкото си искаш, но не можеш да ми казваш какво да мисля.
– Не ме интересува какво мислиш – каза Джес и невъзмутимо сипа кафе в сребристия термос. – Но когато станеш Избрана...
– По-скоро ще се самоубия.
– Когато станеш Избрана, прави каквото намериш за добре под собствения си покрив. Но докато живееш тук, ще спазваш правилата, в противен случай ще помоля Преподобния да преразгледа решението си. Едва ли искаш да ме изпробваш. – Джес затвори термоса. – Разбра ли ме добре?