Цялата кухня беше притихнала. Дори Призрак мируваше. Тори беше на ръба да се разплаче, а Сара изглеждаше восъчнобяла. Алекс се взираше ту в пребледнялото лице на Лена, ту в пода, докато мислите ù препускаха.
„Избрана ли? Това пък какво е? И нима Лена е опитала да си тръгне, но не са ù позволили? Я чакай малко...“
– Да, госпожо. – Гласът на Лена звучеше примирено, но Алекс долови горещия лютив повей на стаена ярост.
– Отлично. – Джес мушна термоса под мишницата си и взе увития сандвич. – А сега ме извинете, защото горкият стражар чака достатъчно дълго закуската си в студа. – Вратата се затвори подире ù с решително щракване.
Отначало никой не помръдна, но накрая Сара прекоси помещението и докосна ръката на Лена.
– Всичко ще се оправи – рече ù тя. – На мен също ми е мъчно за майка ми.
Лена се дръпна настрана.
– На мен обаче не ми е мъчно за тази кучка – изсъска тя и изхвърча от стаята. В следващия миг Алекс я чу как изтрополи нагоре по стълбите.
– Тори – наруши мълчанието Кинкейд, – ако не възразяваш, с удоволствие бих изял още едно кексче.
46
Кинкейд бе довел за Алекс един кротък петнист кон с хлътнал гръб на име Хъни, ала момичето се възпротиви.
– Никога не съм яздила – заяви тя, без да обръща внимание на стражаря, който слушаше с интерес, облегнат на предната порта. Кучето му, сиво-бежов на цвят питбул, доприпка при нея, за да си изпроси погалване. – Защо да не вървим пеша?
– Защото е по-бързо – отвърна Кинкейд. – Послушай ме, ако те разпределят в някоя от фермите, ще се радваш, че имаш кон.
– Аха – изрече провлечено стражарят, който сърбаше горещо кафе. – Иначе ще трябва да ставаш, преди да си легнала.
– Хайде, Алекс – подкани я Кинкейд. – И остави това куче.
– Добре, добре, идвам – отвърна Алекс, но на лицето ù плъзна усмивка. Усетило, че губи вниманието ù, кучето се бе изтърколило по гръб и жално размахваше лапи във въздуха. Алекс се наведе, за да почеше питбула по шията, и той изсумтя доволно: – Вината не е моя.
– Изглежда, се сдобихме със своя собствена повелителка на кучетата – каза стражарят и поклати глава. – Луси не харесва никого, но както се казва, око да види, ръка да пипне. Стига, Луси, ела веднага!
С почти човешка въздишка, питбулът се претърколи отново на крака и отправи към Алекс укорителен поглед: „Направи нещо!“. С оклюмала глава кучето се върна бавно при стражаря, седна на задните си лапи и изсумтя троснато.
След няколко несполучливи опита Алекс най-сетне съумя да се покатери на седлото, а известно време след това Кинкейд също бе успял да нагласи стремената и да ù обясни за какво служат юздите, как трябва да седи и изобщо какво да прави. Тогава двамата се отправиха към града, изпроводени от окуражителния лай на питбула.
– Добре се справяш. Започна да му хващаш цаката – каза Кинкейд, който бе възседнал строен кон с леопардова окраска от породата апалуза. – След няколко дни ще препускаш с най-добрите.
– Ъхъм – отвърна Алекс, а мислено си рече: „Да, а може да препусна далече оттук.“ За жалост обаче Хъни явно обичаше да се разхожда с бавна крачка. Въпреки това спокойното движение на животното беше приятно. Всяко куче, покрай което минаваха – а те срещнаха немалко по пътя си, ги приветстваше с дружелюбен лай и изопнало докрай повода, размахваше въодушевено опашка.
Кинкейд я погледна и рече:
– Кучетата винаги ли са толкова дружелюбни с теб?
– Не, не винаги.
– Ъ-хъм. – Кинкейд се загледа в един стражар, който се опитваше да накара лабрадора си с цвят на шоколад да седне насила. – Продължавай в същия дух и никога няма да ти липсва приятел.
Къщата на Джес се намираше на запад от центъра на града, вероятно на по-малко от километър разстояние. Докато яздеха, Кинкейд ù даде най-обща информация за разположението на Рул. Градът открай време представляваше малко, почти напълно затворено общество и спирка по пътя между затворената днес мина и градовете, от които доставяха провизии за работещите там мъже. След нападението Рул се бе разширил, за да може да защити намиращите се околовръст ценни ресурси, най-вече гори, отдалечени ферми и добитък. Всички главни пътища бяха барикадирани през интервали от километър и половина, започвайки на осем километра от града, и се охраняваха по двайсет и четири часа на денонощие. Допълнителни пешеходни патрули, придружени от кучета, кръстосваха горите. Единственият път в града беше североизточният. Нежеланите посетители биваха ескортирани до югозападните покрайнини, на петдесет километра северно от мината.