– В града ще имаш доста голяма свобода, но ако искаш да отидеш на някое място извън центъра, ще трябва да имаш охрана – обясни Кинкейд. – Що се отнася до Пощадените, понякога страстите се разгарят повече, отколкото трябва. А ние не искаме да ти се случи нещо лошо.
Алекс се чувстваше неловко заради начина, по който Кинкейд и всички останали произнасяха думите „Пощадени“ и „Променени“. А също и „Избрани“ – кои бяха те обаче? Всичко това ù се струваше някак прекалено религиозно – особено като се има предвид проповедникът, който управляваше града, и този негов Съвет на петимата. Може би хората тук принадлежаха към някаква секта също като населението на Джоунстаун и Уейко. Да вземем Джес, която все бълваше цитати от Библията. Освен това изглеждаха прекалено организирани, сякаш отдавна разполагаха с действащ устав с правила.
– Затова ли трябва да се срещна с този преподобен и със Съвета? За да решат какво ще правят с мен?
– Нещо такова. Преподобния обича да гледа на ръка, а Съветът управлява града и въз основа на обществените нужди решава кой къде ще отиде и какво ще прави.
– Вие ли ги избрахте?
Кинкейд поклати глава.
– Петте фамилии управляват града още от създаването му. А семейството на Преподобния, Йегърови, е най-влиятелното. То е и най-богатото, както и първата от Петте фамилии, нагърбила се със създаването на Рул преди сто и петдесет години. Собственици на мината, основатели на града и създатели на църквата. Преподобния и брат му поеха ръководството на мината след смъртта на баща им. Преди двайсет години мината почти се изчерпа, но тук има мъже, които цял живот са работили в нея. В такива времена чувството за лоялност и семеен дълг са много ценни качества. Йегърови са се грижели за хората преди и всички смятат, че ще го сторят и сега.
– Значи, всички слушат пастор Йегър?
– Преподобния. Да. Така да се каже, той е последният арбитър.
– А какво става, когато другите членове на Съвета не са съгласни с него?
– Досега не се е случвало.
Нима всеки път получава подкрепата на всички и нещата винаги се свеждат до начина на мислене на един-единствен човек? Това не звучеше никак добре. Не бе възможно винаги да са на едно и също мнение, нали така?
– Ами ако поискам да си тръгна? Ели е там някъде навън, а Том...
– Доколкото разбирам, нямаш никаква представа къде може да са. Прав ли съм?
– Да, но това не означава, че трябва да спра да ги търся.
– Имаш ли някакви умни идеи откъде ще започнеш?
– Не – отвърна тя троснато.
– Тогава, докато не измислиш нещо, по-добре потърси начин да се приобщиш.
– Да, но Рул не е мой дом – отвърна тя. Думите на Лена се мярнаха като призраци в съзнанието ù и в този миг у нея започна да се оформя едно много лошо предчувствие за това място. – И вие не сте моето семейство.
– Е, тогава да видим какво можем да направим по този въпрос.
Центърът на града не беше голям. В северозападния му край се издигаше огромна бяла църква, в която се помещаваше жилището на енорийския свещеник. От западната страна се простираше разлатата двуетажна сграда на кметството с високи арковидни прозорци и часовникова кула, изградена от старомоден червеникавокафяв камък. На юг площадът беше обточен от вехто магазинче за евтини дрънкулки, пекарна в съседство до малка бакалия с табела „При Мърфи“, следваше „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7 и накрая нещо средно между християнска книжарница и кафене „Светите земи“. От другата страна на площада точно срещу кафенето имаше разбит бар, който, съдейки по ретро рекламите на бира „Блац“ и Балантайн“, украсяващи тухлената фасада, не бе отварял от ерата на динозаврите. По тротоара, минаващ пред бакалията, магазинчето за евтинийки и кафенето, патрулираха стражари. По ефирното ухание на сварено кафе, кленов сироп и палачинки се познаваше, че „Закусвалнята на Марта“ е отворена. На масите, наредени по протежение на замъгленя преден прозерец, седяха изгърбили рамене мъже в камуфлажно облекло. Щом забелязаха Алекс, кучетата им веднага скочиха на крака.
„Нещата определено се влошават.“ Още няколко кучета опряха носове в шлифованото стъкло на закусвалнята и Алекс установи, че в мига, в който я зърваха, миризмата им ставаше по-плътна и по-наситена. „С Мина не беше чак толкова зле, а оттогава измина само седмица. Най-много десет дни.“