В този миг Алекс забеляза нещо, което отначало ù бе убягнало: от другата страна на Приг имаше шести стол, който беше празен. Нямаше нито табелка с име, нито пък нещо друго, което да указва на кого принадлежи столът. Би могъл да е чисто и просто резервен, но Алекс не мислеше така. Тя измери с поглед цялата катедра и едва сега забеляза, че начинът, по който бяха подредени членовете на Съвета, изглеждаше... небалансиран. Сякаш нещо липсваше.
„Шест стола, но само петима мъже, които се наричат Съвета на петимата... свен ако не винаги е било така.“
Йегър протегна ръце с дланите нагоре и рече:
– Ще позволиш ли?
Силно озадачена, тя се поколеба, но тогава си спомни думите на Кинкейд: „Обича да гледа на ръка.“ Щом плъзна длани в неговите, кожата ù потръпна от допира. Ръцете на Йегър бяха костеливи и с подути стави, кожата – суха като стар пергамент и осеяна със старчески петна, но захватът му беше силен.
– Топли ръце – констатира Йегър.
– Да, сър. – Очакваше сега да я пусне, но това не се случи. Искаше ù се да отскубне ръце от неговите, но си наложи да остане неподвижна. И въпреки че усети погледите на другите върху себе си, не посмя да отмести очи.
– Алекс, има нещо, което не ми е ясно – започна Йегър. – Искам да разбера как се озова в Уакамау. Разкажи ми.
– Ами аз... ъ-ъ... зарязах училището. – Не виждаше какво значение имаше сега. Но въреки това реши да отговаря кратко и по същество.
Тогава мъжът вдясно избоботи:
– Това навик ли ти беше?
Хваната неподговена, тя стрелна поглед към табелката с неговото име: СТИМКЕ.
– Не.
Йегър на каза нищо, а само потри дланите ù с мазолестите си палци.
– Тогава защо го направи? – продължи Стимке.
– Исках да премисля някои неща. – И докато Стимке все още се взираше в нея, додаде: – Като колежа например.
– Аха – обади се Йегър. – Имаш предвид бъдещето и какво ще правиш с живота си, така ли?
Не беше далече от стината.
– Да.
Единият от съсухрените старци, който седеше най-вляво, Борн, се обади с писклив треперещ глас:
– И какво реши?
– Нямаше време да взема решение, сър – отвърна тя. В нейна полза беше фактът, че това бе самата истина, но когато ръцете на Преподобния се размърдаха, тя усети, че я пробожда внезапно предчувствие. Какво бе казал Кинкейд?
„Недей да лъжеш. И бездруго Преподобния веднага ще познае.“
И че обича да гледа на ръка... О, боже, нима Йегър беше като нея? Изобщо не бе допускала, че и други хора може да са се променили също като нея. Лари, който бе срещнал толкова много оцелели, не бе споменал нищо за това. Може би защото този вид трансформация не беше често срещана или просто хората, които бяха развили някаква форма на свръхсетивност, пазеха това в тайна. Тя също го бе скрила, дори и от Том; но това и бездруго не бе единствената ù тайна. А може би не беше чак толкова глупаво да криеш тази свръхсетивност, като се имаше предвид каква параноя бе обзела всички напоследък.
Въпросът беше: можеше ли Йегър да усети казва ли тя истината, но не по миризмата, а чрез допир? Все едно е жив детектор на лъжата.
Но как ли ставаше това? Алекс знаеше, че когато са нервни, хората се изчервяват, следователно настъпваше промяна в температурата. Освен това човешката кожа носеше електрически заряд; тъкмо на този принцип работеше компютърният тачпад – улавяше наличното електричество. Ето защо върхът на пръста задействаше курсора за разлика от един молив, който нямаше никакъв заряд.
Поначало Йегър може би бе притежавал някакъв вроден талант. В крайна сметка той беше пастор. Помнеше табелата на „Църквата на благоденствието“: ВЯРА В ЛЕКУВАЩАТА БОЖИЯ ДЕСНИЦА. Май не беше много далече от истината. Дори да не бе в състояние да изцелява, Йегър вероятно можеше да долавя – естествена заложба, подсилена от Енергийния срив. Но защо точно Йегър сред толкова много оцелели, някои от които бяха доста стари?
И защо тя?
– Давам едно пени да разбера какви са мислите ти – каза Йегър с усмивка, при което заприлича на лешояд, но ръцете му не помръднаха.
– Баща ми все казваше, че не стрували толкова. – Не беше рисковано да спомене баща си, помисли си тя; почти всички родители бяха мъртви, което я правеше не по-различна от останалите. Само да можеше да контролира разговора...
В този миг Ърнс – дядото, а може би прадядото на Питър – който седеше до Йегър, попита:
– Какво работеше баща ти?
– Беше полицай.
– Охо. – Това, изглежда, допадна на Ърнст, другата книжна подпора. Той потри подобните си на вейки ръце една в друга и додаде: – Човек, който е различавал доброто от злото.