Това направо ме уби. Усмивката на Райън винаги ми действа по този начин.
Започнах да се мотая наоколо, отварях шкафовете, долапите и чекмеджетата, които вече бяха проверени за пръстови отпечатъци. Райън беше прав. Освен замразените скариди и дълбоко замръзналата кутия със сладолед в хладилника имаше още маслини, доматен сок за коктейли, половин буркан маринована херинга, един изсъхнал лимон и някакви зелени мъхести парчета, които вероятно някога са били сирене. В аптечката нямаше нищо друго, освен аспирин, пяна за бръснене и една самобръсначка.
От двайсет минути бяхме в апартамента, когато Хипо се показа на стълбите.
— Открих Сикард. След като се е омъжила, се нарича Карин Питре. Съпругът все още продава лилии и лалета в Сент-Ан дьо Бопре.
— Кучи син — измърмори Райън.
— В единайсет часа тя ще ни чака в едно кафене на шосе 138.
Изглежда, с Райън сме имали много изненадан вид.
— Дамата има деца. Затова предпочита да обсъжда доброто старо време в шоубизнеса далече от семейството си.
Кафенето „Сент-Ан“ беше типично за провинция Квебек заведение, посещавано предимно от шофьори. Барплот. Пластмасови маси и столове. Избелели пердета. Уморена сервитьорка. По това време на нощта бе почти празно.
Въпреки че беше остаряла и светлокестенявата й коса беше късо подстригана, Кели приличаше на момичето от снимката. Същите сини очи и вежди като на Брук Шийлдс. Седеше на една маса в дъното на ресторанта. Пред нея имаше недопита чаша горещ шоколад. Не се усмихваше.
Райън показа значката си. Кели кимна, без да си направи труда да я погледне.
Седнахме. Райън се обърна към нея на френски:
— Много хора те търсят, Кели.
— Сега се казвам Карин. Карин Питре — отговори на английски почти шепнешком.
— Нямаме нищо против теб.
— Така ли? Когато историята ми се появи във вестниците, няма да ми е много лесно да го обясня на майките на приятелчетата на децата ми.
— Нали знаеш поговорката „Каквото посееш, това ще пожънеш“?
— Бях млада и глупава. От осем години животът ми е вече съвсем различен. Дъщерите ми нищо не знаят за него.
Докато говореше, оглеждаше кафенето. Очевидно беше нервна и напрегната.
Сервитьорката се появи до масата ни. Казваше се Джоан. Ние с Райън си поръчахме кафе. Карин помоли да й донесат още един топъл шоколад.
— Ще направя всичко възможно това да не се разчуе — обеща Райън, когато Джоан се отдалечи. — Всъщност ние не се интересуваме от теб.
Карин малко се поотпусна.
— А от кого тогава?
— От Дейвид Бастараш.
— Какво за него?
Райън впи в нея ясносините си очи.
— Ти ни кажи.
— Бастараш притежава барове. — Погледът на Кари отново се плъзна наоколо. — Танцувах в един от тях. „Червената котка“ в Монктон. Там срещнах съпруга си.
— Кога за последен път си виждала Бастараш?
— Малко преди да напусна. Всичко беше наред. Господин Бастараш не ми създаде никакви проблеми.
— Това ли е всичко, Карин? Само мръсни танци?
Джоан се върна и раздаде чашите и лъжиците. Карин я изчака.
— Знам какво имате предвид. Но аз не си падах по номерата. Единственото, което правих, беше да се събличам.
— Никога ли не се поразголи пред камера?
Карин вдигна чашата и я постави обратно на масата, без да отпие. Забелязах, че ръката й леко трепери.
— Разкажи ни за Станислас Кормиер — каза Райън.
Карин обърна поглед към мен:
— Коя е тя?
— Партньорът ми. Казвай за Станислас Кормиер.
— Ама и вас си ви бива, всичко знаете.
— Има още какво да научим.
— Бях на петнайсет. Исках да бъда като момичетата от „Спайс Гърлс“. — Разбърка топлия си шоколад. — Исках да живея в Холивуд и да ме снимат в списание „Пийпъл“.
— Продължавай.
— Отидох при Кормиер за фотосесия. Знаете какво имам предвид. Бях чела в една статия, че това е начинът да пробиеш и да станеш актриса или модел. Какво разбирах тогава? По време на снимките се заприказвахме. Кормиер ми предложи да ме свърже с агент.
— Ако се съгласиш да те снима в някои не съвсем прилични пози.
— Изглеждаше съвсем безобидно.
— А беше ли?
Тя поклати глава.
— Продължавай.
— Трудно ми е да говоря за това.
— Опитай.
Карин беше заковала поглед в чашата си.
— Около седмица след фотосесията ми се обади един мъж и ми каза, че ми предлага малка роля във филм, наречен „Жената вамп“. Толкова бях развълнувана, че си подмокрих гащите. Реших, че съм намерила начина да се освободя от майка си и баща си, които се държаха към мен като нацисти.