Карин тъжно поклати глава. Питах се за какво съжаляваше. За загубените родители? За загубената младост? Или за пропадналите мечти да стане звезда?
— Заведоха ме в един долнопробен мотел. Бях само по мокасини, а един мъж с препаска около слабините спа с мен. Получих петдесет долара.
— Бил е Бастараш.
Карин учудено поклати глава.
— Не. Пиер.
— Как е фамилното му име?
— Той не го каза, а аз не го попитах. — Тя преглътна. — Пиер каза, че съм талантлива. Каза, че ако подпиша ексклузивен договор с него, ще даде тласък на кариерата ми като актриса.
— И ти наистина ли вярваше, че този Пиер ще те направи звезда? — Опитвах се да прикрия недоверието в гласа си.
— Кормиер твърдеше, че Пиер е много влиятелен агент. Какво разбирах аз тогава? Той използваше подходящите думи. Познаваше хората от бранша. И аз му се доверих.
— Продължавай — нареди Райън.
— След няколко седмици Пиер заяви, че трябва да се изнеса от къщи. Едва вечер казах на родителите си, че отивам да уча с приятели. Вместо това отидох в един бар. Когато си тръгнах, Пиер ме взе и ме отведе в онази голяма стара къща в дълбоката провинция. Беше малко поизоставена, но много по-хубава от тази, в която живеех в Розмер. Там имаше още няколко момичета, така че всичко ми се стори наред. Пиер ми помогна да си подстрижа и боядисам косата. Каза, че така изглеждам по-възрастна. Нали се сещате, създаваше ми образ.
Държах ръцете си съвсем неподвижни, погледът ми бе вторачен в нея.
— Чак след шест-седем месеца разбрах, че съм попаднала в капан. Когато се опитах да си тръгна, онзи мръсник ме заплаши. Каза, че ако разговарям с някого или се опитам да напусна, ще се погрижи да ме пребият и да обезобразят лицето ми.
— Как се измъкна в крайна сметка?
— Филмите на Пиер имаха разни глупави заглавия. „Лошите монахини“. „Клубът на кучките“. Смяташе, че разказът прави филмите му по-качествени. Точно така се изразяваше. Всъщност филмите му бяха пълен боклук. Бяхме в Монктон и снимахме поредната гадост, наречена „Истински акадци“. Заедно с другото момиче започнахме често след снимките да ходим в един бар на шосе 106. „Червената котка“. Собственикът беше господин Бастараш и той понякога разговаряше с нас. Една вечер бях пила прекалено много и започнах да се оплаквам колко нещастна се чувствам. На следващата сутрин Пиер ми съобщи, че съм уволнена и че трябва да започна работа при Бастараш. Дойде ми като гръм от ясно небе.
— Не попита ли защо те уволнява? — обади се Райън.
— Това беше съвсем в стила на Пиер. Единият ден момичето му е любимка, а на другия ден го уволнява. Хич не ми пукаше. Бях доволна, че съм се отървала от порнофилмите.
— Знаеше ли, че полицията в Монреал те издирва?
— В началото не знаех. Когато разбрах, реших, че вече е прекалено късно. Пиер ме убеждаваше, че ще ме глобят и ако не мога да си платя глобата, ще ме пратят в затвора. Много скоро след това медиите ни забравиха и започнаха да се занимават с други неща. Не виждах защо трябваше да привличам вниманието върху себе си.
— Ето защо трябваше да го направиш.
Райън ми направи знак. Подадох му плика. Извади снимките на Клодин Клоке и на момичето от Дорвал и ги постави на масата.
Карин хвърли един поглед към лицата им.
— Не ги познавам.
Снимката на Фийби Джейн Куинси се появи на масата.
— Господи, тя е само няколко години по-голяма от дъщеря ми.
Райън извади снимката с възстановката на лицето на момичето, намерено при река Де Мил Ил.
Карин бързо вдигна ръка и я постави пред устата си.
— О, не! Не!
Не дишах. Дори един мускул не смеех да помръдна.
— Това е Клер Бриду.
— Познаваш ли я?
— Клер беше едно от момичетата, които живееха в къщата на Пиер. С нея ходехме в „Червената котка“. — Носът на Карин беше почервенял, а брадичката й трепереше. — Бяхме заедно в онази последна вечер, преди да ме уволнят.
— Клер познаваше ли Бастараш?
— Обикновено сваляше нея. Но по някаква причина точно онази вечер се закачаше с мен. — Гласът й затрепери. — Мъртва ли е?
— През 1999 е била открита в реката с лицето надолу.
— Мили боже! — Гърдите на Карин се надигаха, опитваше се да сподави сълзите си. — Защо е тази смешна рисунка? Обезобразена ли е била?