Райън хвърли фаса си на земята и го настъпи.
— Тогава да открием нещо. — Отвори вратата и влезе в бара.
Докато Райън и Хипо ровеха из папките на Бастараш, аз се върнах в колата, взех лаптопа си и го включих. Връзката беше мъчително бавна. Включих търсачката и започнах да издирвам „порно продуценти“, „порно автори“, „порно компании“, „индустрия за сексфилми“ и т.н., и т.н.
Открих „Религиозния алианс“ против порнографията. Прочетох статии за градски и федерални прокурори, които са започвали дела в съда. Видях виртуални мръсни танци, пресилени имитации на оргазъм и цели тонове силикон. Научих имената на продуцентите, участниците, сайтовете и компаниите, които произвеждат сексфилми.
Не открих нито един на име Пиер.
В четири часа усетих остра нужда от баня. И от антибиотици.
Затворих лаптопа, изтегнах се в шезлонга и реших да затворя очи за пет минути. Чувах как в другия край на помещението Райън и Хипо отварят и затварят чекмеджета и ровят из разписките и фактурите.
След това започнах да споря с Хари. Тя настояваше да обуя мокасини. Аз не бях съгласна.
— Ще бъдем като Покахонтас — казваше тя.
— Да се обличаш така е детинска работа — отговарях аз.
— Трябва да го направим, преди да се разболеем.
— Никой няма да се разболява.
— Трябва да си тръгна.
— Можеш да останеш, колкото си поискаш.
— Все така казваш. Но споменикът е в мен.
Сега забелязах, че Хари стискаше споменика си.
— Не видя онази част за Еванджелин.
— Видях я — настоях аз.
Протегнах се към споменика и в същия момент Хари се завъртя. През рамото й видях дете с дълга руса коса. Хари заговори нещо на детето, но не разбрах какво.
Тръгна към детето. Все още държеше споменика в ръцете си. Опитах се да я последвам, но мокасините непрекъснато падаха от краката ми и ме спъваха.
След това гледах към светлината през един прозорец с железни решетки. Около мен беше абсолютно тъмно. Хари и детето ме наблюдаваха. Само че това вече не беше дете. Беше старица. Бузите й бяха хлътнали, а сребристобялата й коса обгръщаше лицето й като ореол.
Докато я наблюдавах, по набръчканата й кожа около устните и под очите й се образуваха дълбоки бразди. Носът изчезна и на негово място се появи черна дупка.
От чертите на лицето на тази жена започна да се появява друго лице. Постепенно придоби форма. Беше лицето на майка ми. Устните й трепереха, а сълзите блестяха по бузите.
Протегнах ръка през решетките. Майка ми също вдигна ръката си. В нея имаше смачкана салфетка.
— Излез от болницата — каза ми тя.
— Не знам как — отвърнах аз.
— Трябва да ходиш на училище.
— Бастараш не е ходил на училище — казах аз.
Майка ми хвърли салфетката. Тя ме удари по рамото. После хвърли още една. И още една.
Отворих очи. Райън леко ме дърпаше за ръкава.
Надигнах се толкова бързо, че поставката за краката подскочи и се заключи.
— Ще пуснат Бастараш след един час — каза той. — Ще го проследя, за да видя къде ще отиде.
Погледнах часовника си. Беше станало почти седем.
— Можеш да останеш тук с Хипо. Или да те оставя в някой мотел, ще те взема…
— Няма да стане. — Изправих се на крака. — Да вървим.
Докато пътувахме, разсъждавах върху това, което можех да си спомня от съня си. Съдържанието му беше съвсем обичайно. Последните събития бяха представени като във филм на Фелини. Често се питах какво биха написали критиците за нощните лутания на мисълта ми. Сюрреалистични образи, при които няма ясна граница между фантазията и реалността.
Сънят ми тази вечер беше типичен пример за ретроспекция на подсъзнателното. Хари и споменикът. Кели Сикард беше споменала мокасини. Смачканата салфетка. Бастараш. Образът на прозореца с решетки несъмнено беше опит на безсъзнателното ми „аз“ да придаде образ на безсилието.
Но появата на майка ми ме озадачи. И защо беше споменала болница? И болест? И коя беше възрастната жена?
Гледах колите, които се движеха около нас, и се чудех как е възможно да има такова движение толкова рано сутринта. На работа ли отиваха тези хора? Децата си на ранни тренировки по плуване ли водеха? Или се връщаха вкъщи, след като цяла нощ бяха сервирали бургери и пържени картофи?