Един образ в съзнанието ми водеше след себе си друг. Еванджелин, завързана с въжета. Момичето на пейката. Клодин — истинска трагедия. Момичето със смесен расов произход, извадено от река Лак де дьо Монтан.
Възможно ли бе Еванджелин все още да се занимава с порнография? Това ли беше тайната, която Обелин криеше?
Откъси от отделни реплики се въртяха в ума ми отново и отново. Сикард говори за анонимния Пиер: „Бях само по мокасини, а един мъж с препаска около слабините спа с мен“. Коментарът на Бастараш: „Току-що бях излязъл от гимназията, когато това момиче се правеше на индианска принцеса“.
Безсъзнателното ми „аз“ отново ме потупа по рамото.
Бастараш знаеше, че видеото с момичето на пейката е старо. Беше заснето в къщата му. Нямаше начин да не е замесен. Всъщност наистина ли беше така? На колко години е бил тогава? Каква е била по онова време ролята му в бизнеса на семейство Бастараш?
Потупването по рамото продължи още по-настойчиво.
Човешкият мозък е странно нещо. Химически елементи. Електричество. Течности. Цитоплазма. Ако елементите се свържат правилно — работи. Никой не знае точно какъв е механизмът.
Но частите на мозъка могат да действат точно както правителствените агенции. Стягат редиците си и опазват специфичната информация, с която разполагат. Главен мозък. Малък мозък. Преден дял. Двигателна част на мозъчната кора. Понякога е необходим катализатор, за да ги накара да обменят информация.
През последните дни невроните ми бяха поели огромно количество информация, но не я бяха обработили. Неочаквано настъпи някаква промяна. Долната част на мозъка ми започна да контактува с горната. Защо? Капанът за сънища на Клодин Клоке.
— Ами ако Обелин казва истината? — попитах аз и се надигнах на седалката. — Ако перверзникът, когото търсим, е мъжът, работил за бащата на Бастараш?
— Възможно е.
— Когато с Хари отидохме в Тракади, Обелин спомена някакъв бивш служител на свекър й. Каза, че съпругът й го е уволнил и не са се разделили никак приятелски.
Райън не каза нищо.
— Този бивш служител е проектирал сауната, която после е била превърната в беседка. Бил е смахнат на тема индианско изкуство. Правил е резбовани пейки. Колони с тотеми. — Замълчах, за да видя ефекта от думите си. — Кели Сикард каза, че Пиер я е карал да носи мокасини. Какъв беше коментарът на Бастараш, когато му показа снимката с момичето на пейката?
— Каза, че момичето се е правело на индианска принцеса. — Райън очевидно ме слушаше.
— На снимката нямаше нищо, което да подсказва някаква връзка с индианското изкуство. И филмчетата, които изброи Сикард. Помисли си какви са заглавията им.
— Кучи син.
— Клодин имаше капан за сънища. Каза, че го е получила от мъжа, при когото е живяла, преди да отиде при Обелин. Ами ако „агентът“ и приятел на Кормиер — Пиер, е човекът, когато Бастараш е уволнил? Същият, който е държал Клодин при себе си?
Райън стисна още по-здраво волана.
— Тогава каква е ролята на Бастараш?
— Не съм сигурна. — Започнах да прехвърлям разни факти из ума си. — Бастараш е все още хлапе. Вижда, че в дома му се снимат порнофилми. Това никак не му харесва и решава, че ще му сложи край в момента, в който старецът предаде богу дух.
Райън очевидно обмисляше думите ми.
— Как нарече Клодин онзи изрод?
— Не знаеше името му. Или не искаше да го каже. — Разказах му как играхме на думи и как тя ги закръгляше. — Според Клодин прилагателните са плоски или разкривени. Към плоските прибавя „о“, а към разкривените — не. В това няма никаква логика, просто нейният мозък ги възприема по този начин. Каза, че бил лош. Мал-о.
Райън очевидно се замисли. После добави още едно „ако“ в моя и без това дълъг списък.
— Ами ако „лош“ е разкривено прилагателно? Такова, което не може да се закръгли?
— Тогава към него не можеш да прибавиш „о“.
— Точно така.
Разбрах накъде бие Райън.
— Ами ако това е името му? Мало… — Невроните ми отново активно се включиха: — Пиер Мало!
Райън вече говореше по мобилния си телефон. Чух го как нарежда на някого да направи проверка.
Движехме се на запад, трафикът беше натоварен. Наблюдавах ауспуха на колата пред нас. Слънчевите петна по багажника и покрива й. Дъвчех кожичката на пръста си.
Беше изминал час, откакто напуснахме Квебек Сити, когато телефонът на Райън иззвъня.