— Райън.
Пауза.
— Къде?
Пауза.
— По дяволите!
Последва още една кратка пауза, после той затвори телефона си и го хвърли отпред на таблото.
— Какво става? — попитах аз.
— Изпуснали са Бастараш.
— Как?
— Спрял е на една бензиностанция. Влязъл е в ресторанта. И не излязъл.
— Изоставил ли е мерцедеса?
Райън кимна.
— Или някой го е чакал, или случаен човек го е качил.
След няколко минути беше ред на моя телефон.
През последните четирийсет и осем часа на практика не бях спала. Издържах, защото от време на време подремвах за малко и защото адреналинът ми беше висок. Това, което се случи впоследствие, беше изцяло по моя вина.
Погледнах кой се обажда и почувствах огромно облекчение. Последвано от тревога.
Тя надделя, затова приех обаждането, но не казах нищо.
— Чуваш ли ме, како?
— Да. — Гласът ми беше леден.
— Ядосана си. — Хари разбираше и от половин дума. — Знам какво ще ми кажеш сега.
— Къде, по дяволите, беше?
— Да, сър. Тъй вярно. Мога да обясня.
— Не е необходимо да си правиш труда.
— Исках да те изненадам.
Колко пъти бях чувала тези думи?
Телефонът на Райън иззвъня отново. Чух, че отговори.
— Кой е там? — попита Хари.
— Казвай какво искаш?
— Преди съвсем да се ядосаш и да побеснееш, нека да ти кажа какво открих.
— Не е ли по-добре да ми кажеш къде беше?
— В Торонто. Разговарях с Флан О’Конър. И научих някои много интересни неща.
— Имаш ли нещо за писане? — попита Райън, докато все още държеше телефона на ухото си.
— Изчакай — обърнах се към Хари.
— Къде си? — попита тя в момента, в който оставях телефона си на таблото.
Изрових лист и химикалка от чантата си.
— Улица „Рустик“ 13.
Записах набързо адреса, който Райън повтаряше. Когато свърших, чух от телефона си, че Хари нещо говори. Не й обърнах внимание.
— „Пиерфон“, до „Шери“ — диктуваше Райън, а аз записвах. — Около два километра след Монте дьо л’Еглиз, наляво. След игрището за голф и природния резерват? Разбрах.
— Значи Пиер Мало живее в покрайнините на Монреал? — попитах аз, докато записвах цялата информация.
Райън кимна.
— Мили боже, Райън! Това сигурно е къщата, която Кели Сикард описа.
— Напълно възможно е.
— Спомняш ли си колко яростно ни убеждаваше Бастараш, че трябва да търсим в собствения си заден двор?
— Тогава реших, че това е неговият начин да ни каже да вървим на майната си.
— Обелин каза, че Мало и съпругът й имат някакво споразумение помежду си. Каза още, че се нуждаят един от друг. Мислиш ли, че Бастараш ще се опита да се свърже с Мало?
— Беше се отправил към Монреал.
Прочетох отново указанията.
— Кой природен резерват?
— Боа дьо Л’ил Бизар.
Усетих, че гърлото ми се стяга.
— Пристанът за лодки!
— Какво? — Райън задмина един миникупър.
— Съскинд каза, че според анализа на диатомите има връзка между трупа, намерен в река Лак де дьо Монтан, и пристана за лодки в Боа дьо Л’ил Бизар.
— Сигурна ли си?
— Да.
През ума ми мина една ужасна мисъл.
— Ако Мало е получил Фийби Куинси чрез Кормиер, както е получил и Кели Сикард, то много е възможно в момента да я държи в къщата.
От телефона ми се чу едно остро изсвирване. Съвсем бях забравила, че Хари все още ни слуша. Сложих телефона до ухото си.
— Трябва да затварям.
— Наистина ли откри кой е отвлякъл момиченцето? — По гласа на Хари личеше, че се вълнува точно толкова, колкото и аз.
— В момента не мога да разговарям с теб.
— Виж, знам, че си ми бясна. Постъпих безразсъдно. Нека да направя нещо, за да се реванширам.
— Затварям.
— Искам да помогна. Моля те. Чакай. Знам. Мога да отида там и да наблюдавам мястото…
— Не! — Гласът ми прозвуча като писък.
— Искам да направя нещо.
— По никакъв начин.
Райън ме гледаше въпросително.
— Не съм глупачка, Темпи. Няма да позвъня на звънеца на този Мало. Просто ще го наблюдавам, докато вие с мосю Прекрасен пристигнете.
— Хари, слушай ме — опитвах се да бъда спокойна. — Не се доближавай до къщата. Този човек е опасен. С него шега не бива.